Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
След това Аспарух отряза общото въже, за което беше завързана Земела, отряза го отляво и отдясно на китките, но самите й китки не освободи. И каза на гръцки:
— Стани!
И жената стана. Видя се, че е висока и по девичи стройна — и гръдта й се вдигаше висока като на девица или като на жена, родена да танцува. Ала се видя също, че не е вече девица и не е вече много млада. И Аспарух я хвана за рамото и като я обърна към княз Слав, рече:
— Подарявам ти тази жена.
И побутна Земела с върха на пръстите си към княз Слав. А князът разряза въжетата на китките й, като рече:
— Жено, свободна си. Славяните нямат роби.
И чак сега жената загуби за миг своето спокойствие, та безпомощно се озърна. А Скира, който беше видял и чул всичко, но не се намесваше, приближи и запита:
— Какво е твоето име?
Жената отговори, а имаше дрезгав и сипкав глас:
— Земела.
Скира каза:
— Това е името на тракийска богиня, майката на бога Дионисий.
Земела каза:
— Тракийка съм, от свещената планина Родопа.
И Скира й каза:
— Ела с мене. Ще те върна в Родопа.
Тракийката обърна лицето си най-напред към Аспарух и после към Слав, та огря най-напред единия, а после другия със зеленото сияние на погледа си. И двамата сведоха очи. Нито единият, нито другият можеха да я поискат. И на Аспарух дори на ум не му идеше да каже „Ела“ на жената, защото се готвеше за жрец, а Слав не можеше да каже „Ела“, защото я освободи и нямаше как да тръгне против благородството си.
Тогава Земела бавно пое към ромейската шатра, над която висеше хоругвата, увита около пръта си, и след нея вървеше Скира.
3.
А след няколко дни, когато на сутринта Аспарух излезе от шатрата си, най-напред видя коня си Алтъй и после видя до него войника, комуто го даде. И Алтъй вдигна глава, та нежно изцвили, а войникът мълчеше. И Аспарух попита:
— Какво искаш?
Войникът отвърна:
— Откак имам тоя кон, аз изчезнах. Никой не ме забелязва, дори родният ми баща, а всеки гледа коня. Мене не ме виждат, както не се вижда човек, застанал пред слънцето.
Аспарух рече:
— Кажи ми името си.
Войникът отговори.
— Името ми е Севар, син съм на Горда, а съм от рода Вокил.
Аспарух каза:
— Родът Вокил е от савирите.
Войникът каза:
— Мнозина от рода преминаха планината и сега живеят при оногурите. Сине на хана, вземи своя кон и ми върни моя.
И Аспарух се навъси, защото Алтъй се връщаше при него, а после се усмихна, защото баба му Акага все пак щеше да се разсърди, че е дал коня си. Усмихна се още затова, че войникът изглеждаше сърдит и нещастен като малко дете. И му каза:
— Севар, не зная къде е конят ти. Иди при моите коняри и си избери, който кон искаш.
Севар се обърна да си ходи и Аспарух викна след него:
— Вземи поне седлото — нали ми даде своето седло.
И Севар свали седлото от Алтъй, та го положи на главата си. И тръгна наведен и тъжен, сякаш от разкаяние бе посипал главата си с пепел. И Алтъй дойде, та тихо положи главата си на Аспаруховото рамо.
А след още няколко утрини Аспарух стана, и ето — Севар отново стоеше прав пред шатрата. Без кон и без седло. И Аспарух отново попита:
— Сега какво искаш?
Севар му каза:
— Сине на хана, не мога да живея без златния кон. Искам да съм край него, да изтривам потта му, да реша гривата му, да му давам овес от шепите си. Вземи ме за коняр.
И Аспарух въздъхна, като видя тази любов към Алтъй, която той самият не можеше да изпита. И каза:
— Не мога да те взема, ако не те пусне родът ти. И не зная дали твоето седло не трябва повече на рода ти, отколкото на мене.
Севар му каза:
— Така се случи, че моят род има повече мъжки седла, отколкото конски гърбове. Баща ми ще се радва, че ще яздя твой кон.
И Аспарух възседна Алтъй, та заедно със Севар отиде при рода му — да пита старейшината дали пуска Севар. А далеч зад Аспарух, колкото да не го губят от поглед, яздеха трима дулусци. Те знаеха, че Аспарух мрази да го пазят и следят, но се страхуваха от Ак Йола седем пъти повече, отколкото от Аспарух. А пък Ак Йола беше казал: „Ще вървите след Аспарух, както вълците пасат стадо сайги — отдалеч, но да се вижда дали някоя нога не куца и дали друга глутница не следи същото стадо.“
А още като видя къде са определили място за шатрите на Севаровия род — без дори да види протритите кожи на шатрите, Аспарух вече знаеше какъв е този род и колко коне има. Защото сирачето Марал добре знаеше съдбата на пришълците, които се прилепяха към големите болгарски родове, та с вярност, труд и дарове плащаха покровителството им. Наистина големият род Вокил беше като цяло племе, което пусна корен край Каспия, но след упорити борби с други могъщи родове пръсна семе чак до Сицилия. Вокиловци имаше и при лангобардите, и при аварите, и при оногурите. А родът на Севар — по-право семейството му — броеше само пет шатри.