Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
За Есма миналото е като ракла, която предпочита да държи заключена на пуст таван, но тя се отваря и при най-лекия повей на вятъра. Изсипва живота й навън — и незначителното, и значимото. От раждането на майка й в кюрдското село на брега на Ефрат, през влагата на апартамента в Истанбул, до лавандуловата улица на Лондон и пясъците на Абу Даби, в които потъва баща й. На дъното на раклата, белязал всички спомени с цвета на кръв, е ножът на страшното убийство.
Контрабандистът стоеше като вцепенен, присвил очи — можеше да е отказ да повярва, или пък приемане, но не беше нито едно от двете.
— Това поличба ли е?
Джамила бе очаквала въпроса и отговори едва чуто:
— Не е поличба. Такива деца се раждат рядко, но се раждат. Някои близнаци не могат да се разделят.
— Имаше една коза с пет крака. Така се е родила — рече мъжът, сякаш не е чул и дума от онова, което му е обяснила Джамила.
— Това дете е особено. Нуждае се от любовта ти — заяви тя, дала си сметка, че може да намери съвсем малко думи, с които да утеши този мъж от планините. — Ако някой ти каже друго, значи не ти е приятел. Разбра ли?
Човекът извърна очи.
Въпреки това, щом се прибра у дома, изтощена, но неспособна да заспи, Джамила се запита дали наистина не е било поличба. Не за бандита и семейството му, а за нея. Седна и довърши писмото до сестра си.
„Току-що се връщам от трудно раждане. Близнаци. Момчето мъртвородено, момичето живо. Ако беше тук щеше да попиташ: «Защо Той допуска такова нещо? Не е честно.» Аз обаче не го възприемам така. Оставям се изцяло, безусловно във властта Му, правя всичко по силите си, за да помагам на своите.
Не можем, скъпа, да изтрием миналото. Това не е в нашата власт. Не съм и никога не съм била сърдита на теб или на Адем. Можеш ли да спреш поривистия вятър? Можеш ли да направиш така, че от бял снегът да стане друг цвят? Лесно приемаме, че нямаме власт над природата. Но защо не признаваме, че не можем да променим съдбата си? Не е по-различно. Щом Аллах ни е насочил по различни пътища, значи е имало причина. Ти имаш своя живот там, аз тук — своя. Трябва да го приемем. Не се притеснявам за брака ти. Не можеш ли да се постараеш повече да се получи?
Длъжна си заради децата.
Споменаваш Хедийе. Колко странно, напоследък мисля повече от всякога за нея.
Твоя любяща сестра завинаги,
Джамила“
Няма мъдрост без глупост
Село на река Ефрат, 1961 година
Следобед над кюрдското селце се разнесе призивът на мюезина. Адем го заслуша със затаен дъх и затворени очи. Времето отминаваше мъчително бавно и същевременно прекалено бързо. Беше отложил с няколко дни завръщането си в Истанбул, но не можеше да протака повече. Отиде заедно с кмета в джамията и за пръв път, откакто майка му беше напуснала дома, отправи молитва.
— Аллах, Боже мой, знам, не се моля достатъчно често — прошепна Адем, както седеше на молитвеното килимче. — И не постих по време на Рамазана. Но много Те моля, помогни ми. Нека очите на Джамила не виждат други очи, освен моите. Никога!
— Добре ли си, момче? — попита кметът, когато излязоха на ярката дневна светлина.
Въпреки слънцето беше мразовито.
— Трябва да се оженя за нея.
— Не си ли прекалено млад?
— Достатъчно голям съм да се задомя.
— Да, но нямаш дори работа. Не си отбил военната си служба. Защо бързаш толкова?
Предния ден Адем беше отишъл в казармата, на свиждане на Халил, и с негова помощ беше пратил на Тарик в Истанбул телеграма:
„Братко, запознах се с едно момиче тчк искам само него тчк знам, че съм млад тчк но такава е Божията воля тчк ще се оженя за нея тчк трябва ми благословията ти тчк и пари тчк“
Адем не спомена нищо от това на кмета. Рече само:
— Защото намерих момичето, което искам. Ще умра, ако не е с мен.
— В такъв случай трябва да поговориш с баща й.
— Ами ако каже, че не иска да ме вижда?
— Не се притеснявай. Ще поговоря с Берзо, ще се застъпя за теб. Няма да те изяде.
— Защо ми помагаш? — попита след малко Адем.
При тези думи кметът се засмя.
— Защото все някой трябва да ти помогне. Както гледам, едва ли ще се оправиш без помощ.
Да си уреди среща с бащата на Джамила, се оказа по-лесно, отколкото Адем си беше представял, но той не знаеше как да отвори дума по въпроса. Берзо открай време си беше мълчалив, а след смъртта на жена си и на дъщеря си Хедийе съвсем се бе затворил в себе си. Затова, когато отиде в къщата на Джамила с кмета до себе си и кутия баклава под мишница, Адем завари смръщен човек с изцъклен поглед и сключени вежди.
— Дошъл съм да поговорим за дъщеря ти — подхвана той, след като им поднесоха чай и сушени смокини. После се сети, че мъжът има много дъщери, и уточни: — За дъщеря ти Джамила. Доста Красота.
— Не я наричай така! — отсече на развален турски мъжът.
