Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Не. Ще можете да посетите концертите, пиесите и всякакъв друг вид представления за удоволствие, но не и моите лекции или някаква друга продажба на идеи, които можете да изнесете извън долината. Освен това моите клиенти, или студенти, са само хора, които имат практически цели, за да посещават курса ми: Дуайт Сандърс, Лорънс Хамънд, Дик Макнамара, Оуън Келог и неколцина други. Тази година прибавих и един начинаещ: Куентин Даниълс.
— Наистина ли? — попита тя почти с нотка на ревност. — Как може да си позволи нещо толкова скъпо?
— На кредит. Дадох му погасителен план. Заслужава си.
— И къде преподавате?
— В хангара във фермата на Дуайт Сандърс.
— А къде работите през годината?
— В лабораторията си.
Тя попита внимателно:
— Къде е тази лаборатория? Тук, в долината ли?
Той издържа погледа й за момент, позволи й да види веселието в неговия, както и че знае целта й, сетне отговори:
— Не.
— И сте живели във външния свят през всички тези дванайсет години?
— Да.
— А дали — мисълта изглеждаше непоносима — имате работа като тази на останалите?
— О, да — веселието в погледа му придоби някакъв особен смисъл.
— Не ми казвайте, че сте втори помощник-счетоводител!
— Не, не съм.
— Тогава какво работите?
— Онова, което светът желае да работя.
— Къде?
Той поклати глава.
— Не, госпожице Тагарт. Ако решите да напуснете долината, това е едно от нещата, които не бива да знаете.
Той се усмихна отново по онзи дързък и личен начин, който сега показваше, че знае каква заплаха се съдържа в отговора му и какво означава тя за нея. После стана от масата.
Когато излезе, тя изпита чувството, че потокът на времето е тежест, която я притиска в неподвижната къща — като инертна, полутечна маса, която се хлъзгаше и разтегляше в темпо, а то не й позволяваше да прецени дали са изминали минути или часове. Беше се излегнала в едно кресло във всекидневната, смазана от тежка, безразлична отпадналост — не желание да мързелува, а безсилие, заради потайното желание за насилие, което никакво по-слабо действие не може да удовлетвори.
Онова специално удоволствие, което беше изпитала, докато го наблюдаваше да яде храната, която беше приготвила — мислеше си тя, докато лежеше неподвижно със затворени очи, а умът й, както и времето, се движеше из една вселена с премрежен, забавен ход — това беше удоволствието да знае, че му е доставила чувствена наслада, че една форма на удовлетворение на тялото му идва от нея.
Има причина, мислеше си тя, една жена да иска да готви за един мъж — о, не като задължение, не като постоянно занимание, само като рядък, специален ритуал, символ на… в какво са го превърнали проповедниците на женския дълг? Кастрираното изпълнение на неблагодарен труд се смяташе за женска добродетел, докато онова, което му придаваше значение, се смяташе за срамен грях… Работата с мазните петна, парата и слузестите обелки в смрадлива кухня се смяташе за духовно занятие, акт на съобразяване с моралния дълг, докато значението на две тела в спалнята се смяташе за физическо задоволяване, отстъпление пред животинския инстинкт — без величие, без значение и без гордост на духа, на която да имат право въпросните животни.
Тя скочи на крака. Не искаше да мисли за външния свят или за неговия морален кодекс. Но знаеше, че не това е обектът на мислите й. И тя не искаше да мисли за онова, към което се стремеше умът й, за онова, към което се връщаше непрекъснато въпреки волята й, по повелята на някаква собствена воля…
Крачеше из стаята, изпълнена с омраза към грозната, нервна, неконтролирана отпуснатост на движенията си, разкъсвана между нуждата да се накара да наруши вцепенението и осъзнаването, че не това е искала. Палеше цигари като мигновена илюзия за целенасочено действие и след миг ги хвърляше, усетила погнусата от подмяната на целта. Гледаше из стаята като неспокоен просяк, молещ физическите обекти да й дадат мотив, искаше да намери нещо за чистене, за поправяне, за търкане, макар да знаеше, че нито една от тези задачи не си струва усилието. Когато нищо не си струва усилието, казваше някакъв строг глас в ума й, това е просто завеса, покриваща желание, което си струва твърде много — какво искаш всъщност? Тя запали клечка кибрит и гневно насочи пламъка към цигарата, която забеляза, че виси незапалена в ъгъла на устните й… „Какво искаш всъщност?“ — повтаряше гласът строго, като съдия. „Искам да се върне!“ — отговори тя, запращайки думите като беззвучен вик към някакъв обвинител вътре в нея, както човек би хвърлил кокал на животно, което го преследва, с надеждата да го отвлече, за да не се нахвърли върху него.