Житията на светците

— Ще се върне ли мама? — попитах го аз.

— Приготви си нещо за ядене — рече ми той. — Майка ти ще остане за няколко дни в болницата.

По-късно, в стаята си, аз си навлякох дебелия пуловер, за да бъда готов за нощното приключение. Опитах се да прочета нещо от учебниците си, но непрекъснато излизах на балкона, за да поглеждам към пътеката. Сякаш очаквах някой да ми даде знак от там или да зърна някакво доказателство, че духовете са склонни да ми помогнат и с готовност ще приемат моето жертвоприношение. Накрая изгасих лампата си, за да не ми пречи, докато дебнех от балкона дали още свети лампата в стаята на дядо ми. Поне десетина пъти трябваше да се надвесвам от парапета, макар да ме побиваха тръпки от брулещия студен вятър. Най-после светлината долу изгасна и сега останаха да светят от небето само звездите и тънкият лунен сърп, закривани понякога от ниско носещите се облаци, при което в мрака долу на двора се очертаваха причудливи форми. Наум преброих до хиляда, за да изчакам дядо ми да заспи, след което още веднъж преброих до хиляда, като мислено си повтарях числата и дори ги виждах като изписани, сякаш бяха издялани в камък. Чак тогава, с кибрита и изгасения фенер в едната си ръка, тихо се спуснах по стъпалата, предпазливо открехнах вратата и се шмугнах на улицата.

Навън нито една лампа не светеше по цялата улица „Сан Джузепе“. Беше тъмно, дори и в кръчмата на Ди Лучи, където често мъжете до късно играеха на карти. Странно бе да си мислиш, че жителите на селото, до последния човек, сега спяха в леглата си, докато само аз, за разлика от всички тях, съвсем самотен крачех по улицата, цялото село бе притихнало и спокойно, сякаш дори и Бог бе отишъл да спи; нейде далеч в мрака се мержелееха светлинките на някакво непознато за мен село — стори ми се тайнствено, понеже през деня то не можеше да се види, сякаш тогава се скриваше от светлината и шума. Като се възползвах от оскъдната лунна светлина, успях да се спусна по стъпалата пред къщата ни и да прекося градината, за да изчезна в мрака около пътеката, осеяна с къпини от двете страни. От тук нататък нямах друг избор, освен да напредвам пипнешком, досущ като нещастен слепец. Доста се изтормозих, докато напипам просеката в храсталака, която си бях подготвил по-рано през деня. Накрая с препъване се домъкнах до една съвсем тясна полянка, ама там бе толкоз тъмно и празно, че поляната ми се стори безкрайна; запалих фенера, като се стараех да поддържам пламъка нисък, но устойчив, колкото да мога да виждам в един малък кръг около мен. Тогава се почувствах по-сигурен в тази просека, под големия кестен, още повече че всичко, което бях домъкнал по-рано през деня, под купчината от листа и клонки, си беше на мястото.