Войната на Калибан

— Не знам какво означава това.

— Никой не знае, но мозъците смятат, че може да е мрежа от високотемпературни свръхпроводници. Опитват се да създадат копия на кристалните структури в лабораторни условия и са открили някои неща, които не разбират. Оказва се, че онова там долу е по-добър физикохимик от нас. Което не е никаква изненада.

— Някаква връзка с Ганимед?

— Само тази, за която вече знаем — каза Авасарала. — Иначе нищо. Или поне никаква пряка връзка.

— Какво ще рече „никаква пряка връзка“?

Авасарала се намръщи и отклони очи от екрана. Буда отвърна на погледа ѝ.

— Знаеш ли, че броят на самоубийствените религиозни култове се е удвоил след събитията на Ерос? — попита тя. — Аз не знаех, докато не получих доклада. Миналата година инициативата за възстановяване на водопречиствателната станция в Кайро едва не се провали, защото някаква секта твърдеше, че нямало да ни е нужна.

Еринрайт се приведе напред в стола си. Беше присвил очи.

— Мислиш, че има връзка?

— Не смятам, че някакви малки зелени човечета се промъкват насам от Венера — отрече тя, — но… мислех си за всичко, което то ни причини. На цялата Слънчева система. На тях, на нас и на поясните. Не е здравословно да имаме спящ бог на място, където всички можем да го гледаме как сънува. Това ни изкарва акъла от страх. Дори и на мен. Затова се обръщаме на другата страна и продължаваме да живеем, сякаш Вселената е същата, каквато е била, когато бяхме млади, но знаем, че не е така. Държим се все едно сме разумни, само че…

Тя поклати глава.

— Човечеството винаги е живяло с необяснимото — подхвърли Еринрайт. Гласът му беше твърд. Авасарала го караше да се чувства неловко. Е, и тя самата се чувстваше неловко.

— По-рано необяснимото не е изяждало планети — възрази тя. — Дори онова нещо на Ганимед да не е дошло самичко от Венера, съвсем ясно е, че връзка има. И ако сме го създали ние…

— Ако сме го създали ние, значи сме открили нова технология и я използваме — изтъкна Еринрайт. — Като се започне от кремъчното копие, през барута, та до ядрените бойни глави, правим точно това, Крисджен. Остави на мен да се тревожа за тази работа. Ти дръж под око Венера и не позволявай на марсианската ситуация да излезе от контрол.

— Да, сър — каза тя.

— Всичко ще бъде наред.

Докато гледаше мъртвия екран, където допреди малко бе стоял началникът ѝ, Авасарала реши, че той може би дори си вярва. Самата тя вече не бе сигурна. Нещо я смущаваше, ала още не разбираше какво. То се спотайваше току под съзнателната ѝ мисъл, като тресчица под нокътя. Тя отвори видеозаписа, направен от аванпоста на ООН на Ганимед, мина през задължителната проверка за сигурност и изгледа пак как пехотинците умираха.

Кики и Сури щяха да израснат в свят, където това се е случило, където Венера винаги е била колония на нещо напълно чуждо, необщително и неумолимо. Съпътстващият страх за тях щеше да е нещо нормално, нещо, за което се замислят не повече, отколкото за дишането. На екрана един мъж, не по-възрастен от Сьорен, изпразни пълнителя на автомата си в нападателя. Изчистената картина показваше как десетина куршума се забиват в създанието и от гърба му се проточват дълги нишки. Войникът пак умря. За него поне смъртта бе бърза. Тя спря записа на пауза. Върхът на пръста ѝ проследи очертанията на нападателя.