Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
В следващия момент Вернер мислено се пренася на тавана в детския дом и в главата му зажужава рояк въпроси. „Какво е мълния?“ „Колко високо можеш да подскочиш, ако живееш на Марс?“ „Колко е разликата между двайсет и пет по две и две по двайсет и две по пет?“ После изважда от кутията акумулатора, две парчета ламарина, чукчето и малко гвоздеи. След по-малко от минута пред него стои осцилаторът от схемата.
Дребничкият преподавател се смръщва. Пробва — уредът действа.
— Хубаво — казва той, скръства ръце отзад и застава до масата на Вернер. — Хайде сега вземете кръглото магнитче, жица, винт и акумулатора. — Говори на всички, но гледа само Вернер. — Трябва да направите прост електромотор, като използвате само изброените елементи.
Някои от момчетата колебливо разравят частите в кутиите си. Повечето просто седят и гледат.
Погледът на д-р Хауптман е като прожектор, прикован във Вернер. Вернер допира магнита до главата на винта, а върха на винта — до положителния полюс на акумулатора. После опъва жицата от отрицателния полюс до главата на винта и — винтът и магнитът се завъртат! Всичко отнема не повече от петнайсет секунди.
Д-р Хауптман го гледа с отворена уста. Лицето му е почервеняло.
— Как ти е името, школник?
— Пфениг, господине.
— Какво друго можеш да ни направиш?
Вернер оглежда частите на масата.
— Звънец, господине? Или морзов радиопредавател? Омметър?
Момчетата наоколо са изпружили шии. Д-р Хауптман е присвил очи и прехапал устни. Не откъсва поглед от Вернер.
— Направи ги всичките.
Летящо килимче
Цъфват обявления — по пазара, върху дърветата на площад „Шатобриан“: доброволно предаване на огнестрелните оръжия. Който отказва, ще бъде наказан със смърт. По обед на следващия ден се събира малка тълпа от бретонци, желаещи да се разоръжат — селяни, били път с каруци, сковани от артрит възрастни моряци с музейни пушкала, няколко възмутени ловци, забили очи в земята, докато се разделят с двуцевките си.
В резултат се натрупва жалка купчина, всичко на всичко около триста оръжия, половината от тях — ръждясали. Двама млади жандармеристи ги нахвърлят отзад в един камион, потеглят по тясната улица, пресичат насипа и изчезват. Няма речи, няма обяснения.
— Моля те, папà, може ли да поизляза малко?
— Потърпи още, chérie.
Разсеян е и пуши като комин, сякаш иска да се овъгли целият. Работи до късно нощем, бързайки да довърши макет на Сен Мало, който по думите му бил за нея. Добавя нови и нови къщи, крепостни стени, бележи улиците, тъй че тя да изучи града, както изучи стария им квартал в столицата. Шкурка за дърво, лепило, пирони: вместо да я успокоят, шумовете и миризмите от маниакалните му усилия я тревожат повече. Защо й е да се запознава със Сен Мало? Колко време ще трае тяхното гостуване?
В кабинета на петия етаж прачичо й чете поредната страница от „Пътешествие около света с кораба „Бигъл“. Дарвин е бил на лов за южноамерикански щрауси в Патагония, изучавал е сови край Буенос Айрес и се е катерил по един водопад в Таити. Наблюдавал е робите, скалите, мълниите, чинките и поздравите с допиране на носове в Нова Зеландия. Тя най-много обича да слуша за тъмните бреговете на Южна Америка, с непроницаемите им стени от дървета, крайбрежните ветрове, напоени с миризмата на гниещи водорасли и крясъците на раждащите тюлени. Обича да си представя Дарвин, надвесен през борда, нощем, загледан във фосфоресциращите вълни, белязани от яркозелените дири на пингвините.
— Bonsoir — казва тя на Етиен, седнал до писалището в кабинета си. — Може да съм само дванайсетгодишна, но съм смел френски изследовател, дошъл да ви съпроводи в скиталчествата ви.
Етиен заговаря с престорен английски акцент:
— Добър вечер, мадмоазел; защо не, разбира се. Заповядайте с мен в джунглата, да похапнете пеперуди; едри като чинии и… кой знае, може би неотровни.
— С удоволствие, господин Дарвин, но първо ще опитам тези бисквити. Други вечери си играят на „Летящо килимче“. Покатерват се на писалището, сядат един до друг и Етиен казва:
— Накъде тази вечер, мадмоазел?
— Към джунглата! — Или: — Към Таити! — Или: — Мозамбик!
— О, този път сте избрали далечна цел — казва й Етиен с кроткия си и топъл глас, говорейки провлачено като кондуктор. — Долу под нас е Атлантическият океан, грейнал в лунната светлина. Усещате ли дъха му? Чувствате ли студа тук горе? А вятъра в косите си?
— Къде сме сега, чичо?
— В Борнео, не се ли сещаш? Носим се в бръснещ полет, почти докосвайки върховете на дърветата; едри листа проблясват, а ей там се виждат кафеени плантации, усещаш ли аромата им?