Мястото на екзекуцията
- Автор: Макдермид Вэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мястото на екзекуцията». Краткое содержание книги:
— Не му обръщайте внимание — каза уморено Дейвид Картър. — Устата му работи повече от акъла. Хокин си е идиот, но според Рут е давал душа за Алисън. А винаги бих повярвал на думите на сестра си, ако ги противопоставим на тези на сина ми. — Поклати глава и погледна към Брайън, който чоплеше някаква машина. — Мислех си, че като се ожени за Дениз, ще му дойде умът в главата, ама явно съм си правил сметката без кръчмаря. — Той въздъхна. — Ще дойдем да помагаме при търсенето, господин Бекет. И обещавам да помисля за това, което казахте. Да видим ще се сетя ли за нещо.
Стиснаха си ръце и се разделиха. Джордж чувстваше как хладните очи на Картър го следят замислено, докато излизаха с Клъф на сивкавата утринна светлина.
— Младият Брайън явно няма особена слабост към местния земевладелец — отбеляза той, докато вървяха към колата.
— Ако може да се вярва на Питър Грънди, той само казва това, което останалите хора от селото мислят. Снощи си поговорихме с Грънди, когато приключихме с обхода на селото. Той ми каза, че според всички обитатели на селото Хокин е самовлюбен и държи да се знае много ясно кой е шефът тук. А пък хората от Скардейл не обичат такива работи. Съгласно традицията селяните винаги са обработвали земята както намерят за добре, а земевладелецът си прибира данъците и не си вре носа там, където не му е работа. Така че това няма да е последното оплакване от Хокин, което ще чуете — каза Клъф.
През ум не му минаваше колко е далече от истината.
8.
Петък, 13 декември 1963 г., 12 часът и 45 минути
Четири часа по-късно Джордж бе убеден, че никога повече няма да му трябват каквито и да било доказателства на закона за наследствеността. Фамилните имена се променяха в зависимост от случая, но физическите характеристики се повтаряха в произволна смесица. Каменното лице на Дейвид Картър, клюнестият нос на мама Ломас, котешките очи на Джанет Картър — всичко това се повтаряше в различни вариации, заедно с още няколко изявени физически черти. Джордж започна да се чувства като дете, което си играе с една от онези книжки, в които страниците са нарязани хоризонтално и могат да се смесват нарисуваните очи, носове и усти.
Друга обща характеристика на жителите на Скардейл бе пълното неведение по отношение на изчезването на Алисън. Както Клъф бе предсказал, малцина бяха склонни да произнесат и малкото думи, изтръгнати от Брайън Картър. Повечето разговори си бяха жива мъка. Джордж се представяше и произнасяше кратката си реч. Селяните се замисляха, после поклащаха глави. Не, не се бе случвало нищо необичайно. Не, не бяха виждали непознати наоколо. Не, бяха убедени, че няма човек в селото, който би допуснал да падне и косъм от главата на Алисън. И между другото, трудно би могло да се намери по-свястно момче от Чарли Ломас, и той не заслужавал да се държат с него като с престъпник.
Единственото забележително нещо бе, че никой не намекна и най-отдалечено нещо за земевладелеца. Никой не се оплака, нито дума не бе казана против него. Наистина, не се намери и някой да го хвали, но към обяд човек се изкушаваше да мисли, че Брайън Картър е единственият жител на Скардейл, който има някакви възражения към Филип Хокин.
Най-сетне Джордж и Клъф се прибраха след безплодната обиколка в караваната. Вътре седеше само една жена полицай, която веднага скочи и се зае да им запарва чай.
— Оказа се, че не си прав — въздъхна Джордж.
— Сър? — Клъф отвори пакета с цигари и предложи една на Джордж, без да го пита дали иска.
— Нали каза, че всички ще се оплакват от Хокин. А пък никой не обели и дума — освен онзи млад кибритлия, Брайън Картър.
Клъф се позамисли. Челото му се набръчка като коричката на крем карамел.
— Може би точно там е причината. Той е още толкова млад, че може в случай като сегашния да отдава значение на факта, че Хокин не е един от тях. По-възрастните имат достатъчно ум в главата да осъзнаят, че има дяволски голяма разлика между това да не харесваш някого, защото ти се вре в работата, и да го обвиняваш в отвличането на дете.
Джордж отпи предпазливо от чая си. Не беше толкова горещ, че да го опари. Изпи наведнъж половината чаша, за да накваси пресъхналото си гърло; каквито и достойнства да имаха жителите на Скардейл, не бяха особено щедри с напитките. Всъщност дори бяха седели в кухнята на Дайан Ломас пред чайника с готовия чай и на нея през ум не й мина да им предложи да изпият по чаша.