Мястото на екзекуцията

— Тъкмо ще минем през свързочния пункт — каза той и тръгна към колата. Внезапно вратата на паркирания наблизо форд се отвори и рижата глава на Дон Смарт надникна отвътре.

— Здрасти, инспекторе — каза той жизнерадостно. — Нещо ново? Нещо за пресата? Очаквах да ви видя на пресконференцията в десет, както обещахте вчера, но явно сте имали по-важна работа.

— Точно така — каза Джордж, заобикаляйки отворената врата на колата. — Полицейските служители, които са разговаряли тази сутрин с вас в Бъкстън, бяха напълно наясно с положението.

— Видяхте ли нашата статия?

— В момента се занимавам със сериозно разследване, господин Смарт. Ако ви трябва коментар на полицейското управление в Дербишър, ще се наложи да действате по установената процедура. А сега, ако ме извините…

Хищна усмивка плъзна по лицето на Смарт.

— Щом не приемате сериозно моето предположение за връзки между трите случая… Минавало ли ви е през ума да се посъветвате с ясновидец?

Джордж се намръщи.

— Ясновидец ли?

— Може да ви посочи вярна следа. Да съсредоточи вниманието ви в правилната посока, вместо да разпростирате търсенето в такъв широк кръг.

Джордж поклати удивено глава.

— Аз работя с факти, господин Смарт, не с вестникарски заглавия. — Той обърна гръб на журналиста и закрачи бързо, но след миг се обърна и допълни: — Ако наистина искате да направите нещо за Алисън Картър, а не за собствената си кариера, защо не отпечатате нейна снимка във вестника?

— Което очевидно означава, че нямате никакъв напредък — обърна се Смарт към Клъф, когато Джордж продължи ядосано напред.

— Що не си разкараш мръсната мутра обратно в Манчестър? — отвърна тихо Клъф, докато на лицето му грееше сияйна усмивка.

Без да изчака ефекта от думите си, той също се обърна и последва Джордж.

— Като се казва Смарт, си е въобразил, че е кой знае колко хитър14 — отбеляза Джордж с горчивина, докато колата се катереше нагоре по хълма. — Повръща ми се, като го видя. Това не е възможност да направиш кариера — става дума за живота на едно дете!

— Той не може да си позволи да разсъждава така. Ако го правеше, никога не би могъл да си напише статията — отвърна Клъф.

— Което би било от полза за всички — заключи Джордж. Беше все още вбесен, когато влезе в залата на методистите и се упъти към най-близкия телефон. Застана над главата на полицая, който тъкмо разговаряше по него и започна да потупва нервно с една извадена цигара по пакета. Полицаят го погледна изкосо. По очите му личеше, че е притеснен.

— Това е всичко, госпожо, благодаря ви много — измънка човекът и посегна към вилката, за да прекъсне разговора, още преди да е поставил слушалката обратно върху нея. — Заповядайте, сър — и той подаде притеснено телефона на Джордж.

— Инспектор Бенет — искам да говоря с главен инспектор Карвър — каза Джордж рязко.

След кратка пауза от слушалката се разнесе носовият глас на шефа му с познатия акцент от средните графства.