![Пазителка на тайните [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/4/pazitelka-na-tajnite-calibre-1-30-0-download.jpg)
Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
— Ти си жената на татко — безучастно заяви момчето. — Джулиан!
Лоръл се обърна с лице към дребното човече.
— Моля?
— Ти си жената на татко.
Обаче преди да успее да го попита какво има предвид, момчето изчезна, препъна се, докато вървеше към майка си, размахвайки двете си ръце, понесли се по невидимите течения на Кампдън Гроув.
10
Лоръл спря такси на Кенсингтън Хай Стрийт.
— Накъде, мила? — попита шофьорът, докато тя се шмугваше на задната седалка под внезапно бликналия дъжд.
— Сохо… хотела на Шарлот Стрийт, много ви благодаря.
Настана пауза, придружена от обстойно разглеждане в огледалото за обратно виждане и после, докато колата се включваше в движението, той каза:
— Струвате ми се позната. С какво се занимавате?
Ти си жената на татко — какво означаваше това, по дяволите?
— Работя в банка.
Докато таксиметровият шофьор бълваше ругатни по адрес на банкерите и на световната кредитна криза, Лоръл се престори на погълната от екранчето на мобилния си телефон. Прегледа напосоки имената в списъка на хората си и спря, когато стигна до Джери.
Той пристигна късно за партито на мама, чешеше се по главата и се опитваше да си спомни къде е оставил подаръка ѝ. Никой не очакваше нищо по-различно от Джери и както обикновено, всички се радваха да го видят. Вече беше на петдесет и две, но в известен смисъл си оставаше същото очарователно откачено момченце, облечено с панталон не по мярка и с кафявия размъкнат пуловер, който Роузи му беше оплела преди трийсет Коледи. Настана голяма суматоха, докато сестрите се надпреварваха коя да му поднесе чай и торта. Дори мама се разбуди от дрямката си и измореното ѝ старческо лице се преобрази от ослепителната усмивка на чиста радост, която тя пазеше за единствения си син.
Той ѝ липсваше най-много от всичките ѝ деца. Лоръл го беше разбрала от по-милата медицинска сестра. Тя беше спряла Лоръл в коридора, докато се приготвяха за празненството, и каза:
— Надявах се да ви хвана.
— Какво има? — попита Лоръл, която бързо заемаше отбранителна поза.
— Не се плашете, не е нищо страшно. Просто майка ви разпитва за някого. За някакъв мъж, Джими, струва ми се. Възможно ли е? Искаше да разбере къде е той, защо не я посещава.
Лоръл се намръщи, поклати глава и каза истината на медицинската сестра. Не се сещаше майка ѝ да познава човек на име Джими. Не добави, че не бива да пита нея и че някои от сестрите ѝ са много по-благонадежден източник на информация (Не и Дафни. Слава богу, че я има Дафни. Приятно беше да не си най-лошата в семейство с толкова много дъщери.)
— Не се тревожете — усмихна се ободрително сестрата. — Напоследък съзнанието ѝ ту се замъглява, ту се прояснява. Такова объркване не е необичайно за тях, особено към края.
Лоръл потръпна от това общо "за тях", от противната безчувственост на думата "край", обаче в този момент се появи Айрис с някакъв дефектен чайник и титанична гримаса, затова Леръл остави нещата така. Едва по-късно, докато тайно пушеше цигара на покрития вход на болницата, Лоръл си даде сметка за объркването — че всъщност мама е произнасяла името на Джери, а не на Джими.
* * *
Шофьорът рязко се отклони от Бромптън Роуд и Лоръл вкопчи в седалката.
— Строителен обект — обясни той, заобикаляйки задната част на "Харви Никълс". — Луксозни апартаменти. Вече дванайсет месеца, а проклетият кран не мърда.
— Дразнещо.
— Обаче, да знаете, повечето вече са продадени. Четири милиона паунда всеки — подсвирна той през зъби. — Четири милиона паунда — цял остров ще си купя за тези пари.
Лоръл се усмихна, надяваше се не насърчително — мразеше да я въвличат в разговор за парите на другите хора, — и вдигна телефона по-близо до лицето си.
Знаеше защо Джери занимава мислите ѝ, защо открива прилика с него по лицата на непознати невръстни момченца. Някога двамата бяха близки, но нещата се промениха, когато той стана на седемнайсет. Беше отседнал у Лоръл в Лондон на път за Кеймбриж (имаше пълна стипендия, хвалеше се Лоръл на всички познати, а понякога и на непознати) и двамата се забавляваха — винаги се забавляваха. Гледаха дневно представление на "Монти Пайтън и Светият Граал", а после вечеряха в индийския ресторант малко по-надолу по улицата. След това, понесени на крилете на въодушевлението от превъзходното пиле "Тика масала", се промушиха през прозореца на тоалетната, помъкнали възглавници и одеяло, и изпушиха един джойнт на покрива на Лоръл.
Беше необикновено ясна нощ — звезди, повече от обикновено, а надолу по улицата се чуваше непринудената шумотевица от далечната веселба на други хора. Марихуаната правеше Джери невероятно бъбрив, но Лоръл нямаше нищо против, защото нея пък я правеше любопитна. Той се опитваше да обясни произхода на всичко, показваше ѝ съзвездия и галактики и правеше резки жестове с деликатните си трескави ръце, а Лоръл примигваше, та звездите да се размажат и разкривят, а думите му — да се слеят една с друга като течаща вода. Тя се изгуби сред потока мъглявини, полусенки и супернови и не усети, че монологът му е секнал, докато Джери не каза "Лол" по начин, от който личеше, че е произнесъл думата повече от веднъж.