![Пазителка на тайните [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/4/pazitelka-na-tajnite-calibre-1-30-0-download.jpg)
Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
Лоръл отново погледна към капандурата на Кампдън Гроув номер двайсет и пет. Знаеше се, че Хенри Дженкинс пише предимно въз основа на личния си опит. Освен това известно време мама беше работила като прислужница (така беше попаднала в пансиона на баба Никълсън), мама и Вивиан били приятелки, а накрая мама и Хенри Дженкинс определено не били приятели Прекалено фриволно ли беше допускането, че историята на Сали може да е на майка ѝ? Че навремето Доли е живяла в стаичката под плочите, че се е влюбила в работодателя си и е била изоставена? Това би ли обяснило случилото се в Грийнейкърс, на което бе станала свидетел Лоръл — изгарящата ярост на една жена и всичко останало.
Вероятно.
Докато Лоръл се чудеше как да разбере дали млада жена на име Дороти е работила за Хенри Дженкинс, входната врата на къщата на номер двайсет и пет се отвори — беше червена, а много неща може да ти допаднат у човек, който има червена входна врата — и отвътре се изсипа шумна мешавица от пълни крака, обути с чорапи, и плетени шапки с помпони. Обикновено собствениците на къщи не обичат никой да зяпа домовете им, затова Лоръл наведе глава и започна да рови из чантата си, мъчейки се да изглежда като съвсем обикновена жена, която изпълнява поръчка, а не като жена, която цял следобед преследва привидения. Като всеки истински любопитен нахалник, който си вре носа, Лоръл все пак успяваше да държи под око случващото се, наблюдаваше излязлата жена с бебешка количка, трите човечета в нозете ѝ и — ама че работа! — и другото детско гласче, което припяваше отнякъде в къщата.
Жената пристъпваше странично, като и придвижваше количката към горната част на стълбите, и Лоръл се поколеба. Тъкмо се канеше да предложи помощта си, когато петото дете, момченце, което беше по-високо от другите, макар и на не повече от пет-шест години, излезе от къщата и застана отпред. Заедно с майка си смъкна количката долу. Семейството пое по Кенсингтън Чърч Стрийт, като момиченцата припкаха отпред, но момчето изостана. Лоръл го наблюдаваше. Харесваше и как устните му лекичко се движат, като че ли си тананика нещо, допадаше ѝ как жестикулира, как движи вълнообразно плоските си длани и после накланя глава, за да ги наблюдава как се носят една към друга като прелитащи листа. Момчето изобщо не знаеше къде се намира и съсредоточеността му беше хипнотизираща. Напомняше ѝ за Джери като малък.
Скъпият Джери. Брат ѝ открай време беше необикновен. Не отрони нито дума през първите шест години от живота си и хората, които не го познаваха, често допускаха, че е бавноразвиващ се. (А онези, които познаваха шумните момичета Никълсън, възприемаха мълчанието му като неизбежно.) Обаче грешаха. Джери не беше бавноразвиващ се, той беше умен, неистово умен. Научно умен. Събираше доказателства и факти, истини и теореми и отговори на въпроси, които на Лоръл дори не ѝ хрумваше да зададе, относно времето, пpocтpaнcтвoто и материята помежду тях. Когато той най-сетне се реши да общува с думи, на глас, го направи, за да попита дали някой от тях има мнение как инженерите смятат да не допуснат наклонената кула в Пиза да се катурне (новината се въртеше вече няколко вечери).
— Джулиан! — Споменът на Лоръл се разсея, тя вдигна поглед и видя като от друга планета, че майката вика момчето. — Джуджу-бийн!
Момчето насочи лявата си длан към безопасно кацане, преди да вдигне поглед. Очите му срещнаха тези на Лоръл и се разшириха. Отначало изненадано, после в тях се изписа нещо различно. Позна я, тя беше сигурна. Често се случваше и невинаги беше осъзнато. ("Познаваме ли се? Срещали ли сме се? В банката ли работите?")
Тя кимна и понечи да си тръгне, докато не чу: