Пазачът на фара [bg]

– Не се привързвай твърде много към града. Няма да останем дълго – сряза го тя, но веднага съжали за острия си тон.

Не беше ядосана на Андерш, а на Улоф и на това, че заговориха за него. Каква бе ползата? Но Вивиан си пое дълбоко въздух и реши да отговори на въпроса. Андерш я подкрепяше и я следваше навсякъде. С него се чувстваше в безопасност и най-малкото, което можеше да направи, бе да му даде отговор.

– Мисля си колко го мразя – каза Вивиан и усети как челюстите й се стягат. – Мисля си за всичко, което той унищожи и ни отне. Ти не си ли мислиш същото?

Изведнъж Вивиан се изплаши. Омразата към Улоф винаги ги бе обединявала. Тя беше здравата замазка, която ги свързаше. Благодарение на нея не поемаха по отделни пътища, ами вървяха заедно както в сполука, така и в беда. Главно в беда.

– Не знам – отвърна Андерш и извърна лице към морето. – Може би е време да...

– Какво?

– Да простим.

Ето ги. Думите, които не искаше да чува, мисълта, която не искаше да минава през главата й. Как биха могли да простят на Улоф? Той ги лиши от детството им, превърна ги в двама възрастни, които са се вкопчили един в друг като корабокрушенци. Улоф бе движещата сила зад всичко, което бяха вършили и което продължаваха да вършат.

– Напоследък много мисля за това – каза Андерш. – Не можем да продължаваме така. Ние бягаме, Вивиан. Само че бягаме от нещо, от което не можем да се измъкнем, защото е тук вътре.

Той посочи слепоочието си. Погледът му бе уверен и проницателен.

– Какво се опитваш да кажеш? Да не те хваща страх?

Вивиан усети как зад клепачите й се насъбират сълзи. Да не би Андерш да възнамеряваше да я изостави? Да я разочарова, също като Улоф?

– Все едно вечно търсим гърнето със злато в основата на дъгата и вярваме, че ако го намерим, Улоф ще изчезне. Но започвам все по-ясно да осъзнавам, че търсенето е напразно. Никога няма да намерим гърнето, защото то не съществува.

Вивиан затвори очи. Твърде живо си спомняше мръсотията, миризмите, хората, които идваха и си отиваха, и Улоф, който не бе там да ги защити. Улоф, който ги мразеше. Сам им го бе казал. Не трябвало да се раждат, били се появили единствено като наказание за греховете му. Били противни, грозни и глупави и предизвикали смъртта на майка си.

Тя отвори рязко очи. Как можеше Андерш да говори за прошка? Той, който толкова пъти се бе хвърлял да я защитава, като предпазваше тялото й със своето собствено и отнасяше най-тежките удари.

– Не искам да говоря за Улоф.

Гласът й прозвуча напрегнато, имаше толкова неизказани мисли. Изпълни я ужас. Какво значение имаха разговорите за прошка, след като прошка нямаше?

– Обичам те, сестричке.

Андерш погали нежно бузата й. Но Вивиан не го чуваше. Мрачните спомени шумяха твърде силно в главата й.