Мечът на Ликтора [bg]

— Самите ние бяхме отседнали там — каза Аджиа. — Бяхме пристигнали едва преди няколко дни и те търсехме, когато се появихте. После, когато си дадох сметка, че жената в мансардната стаичка е лудото момиче, което намери в Ботаническата градина, пак не се досетихме, че ти си я настанил там, защото онази вещица в странноприемницата каза, че мъжът носел обикновени дрехи. Обаче си помислихме, че може да знае къде си и че ще е по-склонна да го сподели с Хетор. Той не се казва Хетор, между другото. Твърди, че името му е много по-старо и едва ли някой го е чувал.

— Казал е на Доркас за огненото същество — рекох аз, — а тя ми каза на мен. И преди бях чувал за онова нещо, но Хетор е знаел името му — нарекъл го е „саламандър“. Тогава това не ми направи впечатление — когато Доркас го спомена, — но после се сетих, че Йонас знаеше как се нарича черното нещо, което ни преследва малко преди да стигнем до Двореца на Самодържеца. Нарече го „нотюла“ и каза, че хората на корабите го нарекли така, заради топлината, която излъчвало. Щом Хетор е знаел името на огненото същество, изглеждаше твърде вероятно и то да е било измислено от моряци, което пък означаваше, че самият той има нещо общо със съществото.

Аджиа се усмихна.

— Излиза, че вече знаеш всичко, а и аз съм ти в ръцете — стига да можеш да развъртиш огромния си меч тук.

— В ръцете си ми и без меча. Беше ми в ръцете и при входа на мината, между другото.

— Но пък ножът ми все още е у мен.

В този миг майката на момчето влезе в стаята и двамата млъкнахме. Тя ни изгледа удивено, първо Аджиа, после мен. Сетне, сякаш никоя изненада не можеше да надвие мъката й или да я отклони от онова, което трябваше да направи, тя затвори вратата и я залости.

Аджиа каза:

— Той ме чу да се движа горе, Каздое, и ме накара да сляза. Иска да ме убие.

— И как мога да му попреча аз? — уморено попита жената. Обърна се към мен: — Скрих я, защото каза, че й мислиш злото. И мен ли ще убиеш?

— Не. Както няма да убия и нея, и тя много добре го знае.

Лицето на Аджиа се разкриви от гняв, така както лицето на друга красива жена, изваяно с оцветен восък от самия Фечин може би, би се променило под жежкия език на пламък, би се стопило и изгоряло едновременно.

— Ти уби Аджилус и тържествува! Не съм ли и аз достойна да умра като него? Бяхме една плът и кръв! — Не й бях хванал вяра, когато каза, че има нож, но така и не я видях да го вади преди да се озове в ръката й — един от кривите кинжали на Тракс.

От известно време във въздуха тегнеше предчувствие за наближаваща буря. Сега гръмотевицата изтрещя някъде сред върховете над нас. Когато ехото й позаглъхна, нещо друго му отговори. Не мога да опиша този глас — не беше съвсем като човешки вик, нито като животински рев.