Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Сега просто си зла. Бих искала да пишеш писмо всеки ден. По едно на ден до който ти дойде наум. Може да бъде различен човек всеки ден или пък само до един и същ човек. Но в това писмо искам да кажеш на човека какво чувстваш към него или нея и нещо общо, например как я караш или какво прави този ден. Става ли?

Отпих отново, после попитах:

— Ще ги четеш ли?

— Нем. — Тя скръсти ръце самодоволно. — Те са само и единствено за теб.

— Може ли да напиша едно до чичо Боб и да му кажа какъв задръстеняк е?

— Хей — каза той, изправяйки се, когато вниманието падна отгоре му. — Какво направих?

Преглътнах едно изкикотване. Предполагам, че ако никой нямаше да ги чете, всичко щеше да бъде наред. Бях учила достатъчно психология, за да разбирам какво се опитваше да направи, но ако никой нямаше да ги види, тогава тя никога нямаше да разбере дали ги бях написала, или не. Това очевидно беше двойна победа.

— И ще знам дали си ги написала, или не, така че не давай обещание, което нямаш намерение да спазиш.

Гадост.

— Откъде ще знаеш? Аз съм наистина добра лъжкиня.

Тя се изсмя на това. Преглътнах дръзкия отговор. Предимно защото чичо Боб, Куки и Амбър също се засмяха. Какво, по дяволите?

След като оповестих раздразнението си с директен смъртоносен поглед, попитах:

— Ще ме оставиш ли на мира, ако направя всичко това?

— Да не би да питаш дали ще спра да идвам и да се вра в планината ти от кутии? — Когато свих рамене в отговор, тя каза: — Не. Ще се справим с тази планина. — Тя преметна ръка през раменете ми. — Заедно. Всички ние. — Всички кимнаха в съгласие. — Всеки ден поне един от нас ще сваля по една кутия, докато не успееш да гледаш, без да потръпваш.

Намръщих се.

— Не потръпвам.

— Потръпна — каза чичо Боб.

— Не съм… Както и да е.

Намирах се в кошмар, който включваше добронамерени приятели и семейство, които заслужаваха да бъдат в заключена клетка с анаконда. Не за много дълго. Само колкото да им докара кошмари всяка вечер през следващия месец и нещо.

Мисълта ме зарадва.

Още едно почукване прозвуча от вратата, този път по-силно, по-решително.

— Сериозно, хора? — казах аз, тропайки нататък. Кой още можеха да вкарат в отбора?

Без да се замислям особено, отворих вратата със замах в драматичния дух на актриса от нямото кино.

Това, което видях от другата страна — този, когото видях, — спря дъха ми. Изненада се стрелна през нервната ми система, когато видях Рейес да стои там в чисти тениска и дънки, небрежен като лимонов пай, сякаш не беше убил човек току-що. Сякаш не ме беше влачил през склад и не ме беше хвърлил на циментов под. Сякаш не беше изчезнал, когато се опитвах да проведа цивилизован разговор с него. Точно това ми трябваше.