Четвъртият гроб под краката ми [bg]

В прилив на паника осъзнах, че домът ми все още бе пълен с нежелани гости. А един от тези нежелани гости бе чичо Боб, мъжът, който прати Рейес в затвора за десет години за престъпление, което не бе извършил. Но вината не беше на Чибо. Всички доказателства сочеха към Рейес. Ърл Уолкър се бе уверил, че щеше да бъде така.

Може би Рейес нямаше да го помни.

Завъртях се и зяпнах непривлекателно.

— Хей, хора. Искам да се запознаете с Рейес.

Куки изпусна нещо, но не посмях да отделя очи от чичо Боб, надявайки се, че нямаше да се издаде. Шансът Рейес да бе забравил мъжа, отговорен за осъждането му, бе колкото адът да замръзне, но поне можех да си мечтая.

Чичо Боб, очевидно изненадан да го види, потисна емоциите си на минутата, опитвайки се да измисли какво да прави, преди да вземе решение. С кимване към Рейес, той се протегна и повдигна ченето на Куки вместо нея. Тя се усети и се усмихна смутено. Обаче не беше достатъчно близо до Джема, за да вдигне нейното, без да си причини голямо неудобство. Амбър също изглеждаше поразена. Тя заобиколи стената от кутии и зяпна, очите й бяха разширени от почуда.

Радвах се да знам, че не бях само аз. Рейес изглежда въздействаше по същия начин на всяка жена в радиус от километър.

Но чичо Боб беше друга работа. Усетих как в Рейес проблесна и се запали огън. Емоция, която можех да определя единствено като омраза. За съжаление бе напълно в правото си да изпитва неприязън към мъжа, който го бе пратил в затвора, макар да бе невинен. И още по-зле, наскоро чичо Боб ми бе казал, че в сърцето си чувствал, че Рейес е невинен. Но нямало какво да направи. Всяко едно доказателство сочело директно към Рейес. Със сигурност Рейес не можеше напълно да го вини.

Чичо Боб седеше на бар стол. Изражението му бе на съжаление и смирение. Той се изправи и тръгна напред, наподобявайки впускащият се в битка Джон Уейн, знаейки, че няма да оцелее.

— Може би можем да излезем навън — каза той, докато крачеше навън.

Ако стореното току-що от чичо Боб, вече знаейки за Рейес, не бе героично, то не знаех какво беше.

Присъствието на чичо Боб изглежда смъкна самоувереността на Рейес. Плътна нишка от напрежение се изпъна между тях, докато в него бушуваше битка. Битка между това да направи правилното нещо и онова, за което бе научен — от подземния свят — го подтикваше да направи. Усещах как се извиваше и впиваше нокти в емоциите му. На практика точеше лиги да се добере до Чибо. Да го разкъса на парчета. Нещо, което му бе толкова привично, колкото на мен дишането. Но той остана неподвижен. Твърде неподвижен. Вероятно се боеше да помръдне. Страхуваше се какво би направил.

След епична битка, той откъсна поглед от чичо ми и го върна обратно върху мен.

— Просто исках да се уверя, че си добре — каза той и усетих как се затваря в себе си, сякаш с лека ръка можеше да отхвърли чичо Боб и всичко случило се.

— Добре дошъл си да останеш — каза чичо Боб, а аз стиснах челюст, за да й попреча да увисне.