Четвъртият гроб под краката ми [bg]

Предполагах, че може да го нарека „монумент“. Никой никога не подлагаше под въпрос изкуството.

Изражението на Джема стана съчувствено.

— Петното. Изчисти ли се изобщо?

Леле, не играеше честно. Всичките пъти, когато беше идвала, не бе отваряла дума за това леке. Това петно. Онова, където кръвта и урината ми се бяха разлели отстрани на стола, докато Ърл Уолкър ме режеше с увереността и прецизността на хирург.

— Време за интервенция, а? — попитах, ядосвайки се на изпитателния й поглед.

— Не — каза тя, втурвайки се да ме утешава. — Не, Чарли. Не се опитвам да те контролирам или да отнемам дори част от автономията ти. Просто искам да те накарам да видиш какво правиш и защо.

— Знам защо — казах с равен тон и сух глас. — Бях там.

— Добре. Но разбираш ли какво правиш? — Тя се огледа наоколо, посочвайки купищата и купища с кутии.

Поех си дълбоко дъх, оставяйки раздразнението ми незабелязано да отшуми, после взех чашата си и се насочих към спалнята, единственото спокойно място, което ми бе останало в този момент.

— Точно сега може да изнесете всяко едно нещо от стаята и няма да имам проблем с това. — Махнах с ръка във въздуха. — Разбирате ли това? Цъфнала и вързала съм като плантация в Джорджия.

— Ще възразиш ли, ако тествам тази теория? — попита тя.

— Чувствай се като у дома си.

Докато продължавах към стаята си, тя тръгна към „Зона 51“. Спрях и загледах как тя свали една кутия и я подаде на чичо Боб. Той я сложи върху стената, по която работи Куки по-рано. И защитната обвивка около черупката ми се пропука. Съвсем малко. Достатъчно, за да причини трус в самата основа на съществото ми.

Знаех точно какво има под онези кутии. Ако махнеше още много от тях, щеше да се покаже столът, за който бях вързана. Кървавото петно на килима щеше да се появи отново. Истината щеше да изкрещи в лицето ми. Усетих пробождането от метал, плъзгащ се през пластовете кожа и плът. Срязвайки сухожилия. Прекъсвайки нерви. Стискайки зъби, за да не изкрещя.

— Чарли?

Чичо Боб каза името ми и осъзнах, че от известно време стоях там, взирайки се в планината от кутии. Отместих засрамено поглед, докато всички чакаха да видят какво щях да направя. Съжалението в очите им бе почти непоносимо.

— Знаеш ли — каза Куки, заобикаляйки барплота, — толкова си силна и могъща, че понякога забравяме… — Тя погледна назад към Амбър, не желаейки да издаде твърде много, после продължи, гласът й омекна. — … понякога забравяме, че си просто човек.

— Няма да поискам да преместиш нито кутия, докато не си готова за това, Чарли — каза Джема, пристъпвайки по-близо. — Но докато това време дойде, ще махаме по една кутия всеки ден.

Беше толкова странно. Никога досега не се бях страхувала от стол — или от петно на килима, като ставаше дума — но напоследък неодушевените предмети изглежда придобиваха свой живот. Бяха зверове, дишането им отекваше около мен, очите им следяха всяко мое движение, чакайки за подходящ момент да атакуват. Отново да ме прережат.