Смъртта на царете [bg]

Горещината като че ли пробождаше с хиляди копия. Юлий оглеждаше шестимата новобранци. Под африканското слънце дори бронята си не можеше да докосне — металът направо пареше.

Но лицето му не разкриваше колко неудобно се чувства: първите съмнения вече го обземаха, докато гледаше мъжете, които беше събрал. Бяха достатъчно силни и здрави, но никой от тях нямаше военна тренировка. За да успее планът му, имаше нужда най-малко от петдесет души и беше започнал да вярва, че ще ги събере. Трудното беше, че те трябваше да изпълняват заповеди и да воюват с такава дисциплина, каквато офицерите от „Акципитер“ приемаха за нещо разбиращо се от само себе си. Някак трябваше да съсредоточи вниманието им върху простия факт, че без тази дисциплина ще умрат.

Физически бяха достатъчно внушителни, но само двама от шестимата бяха доброволци, и то от последното село. Той очакваше да дойдат още, защото вече заприличваха на истинска римска полуцентурия, но първите четирима бяха дошли по негово настояване и още бяха сърдити. Второто село, изглежда, с радост се отърва от най-едрия и Юлий предположи, че им е създавал неприятности. Физиономията му като че ли беше постоянно предизвикателно ухилена и Юлий се дразнеше всеки път, когато го погледнеше.

„Рений би могъл да им набие дисциплина в главата“, помисли си. Да, това беше някакво начало. Трябваше да се сеща какво би направил Рений. Гадитик и останалите от „Акципитер“ бяха останали с него и не можеха да повярват колко лесно се получава всичко. Юлий се запита колко римляни във всички тези стотици ферми имат синове, които могат да бъдат научени да се бият. Тук живееше цяла една армия и беше необходимо само някой да открие воините и да им припомни зова на кръвта.

Спря до размирника и видя как очите му срещнаха неговите с учтив въпрос, без следа от страх или уважение. Мъжът се извисяваше над останалите, крайниците му бяха дълги и мускулести и лъщяха от пот. Хапещите мухи, които измъчваха офицерите от „Акципитер“, като че ли не съществуваха за него — той стоеше като статуя в горещината. Напомняше му донякъде на Марк. Изглеждаше от глава до пети римлянин, но дори латинският, който говореше, представляваше развалена смесица от местен диалект и правилни фрази. Юлий знаеше, че баща му е умрял и му е оставил стопанство, което той съвсем е занемарил. Ако го оставеха сам на себе си, щеше да падне в някое сбиване или да се присъедини към пиратите, щом свърши парите и виното.