Политичестки ред и политически упадък [bg]

Още в началото трябва да отбележа, че когато говоря за Италия, имам предвид общество, което постига политическо обединение едва през 1860 г. с един сравнително проспериращ и добре управляван Север и беден и слаборазвит Юг. Много от отличителните черти на клиентелизма и политическата корупция, които чужденците приписват на цяла Италия, са много по – характерни за Мецоджорно (областта, южно от Рим, заедно с остров Сицилия), отколкото за Ломбардия, Пиемонт, Венето и Тоскана. В италианската историография това е известно като „Южния въпрос“ на Италия – загадката защо съществуват исторически разлики между двете части на страната и защо те не могат да бъдат преодолени в продължение на век и половина след обединението.За италианците е характерна определена степен на политическа коректност при обсъждането на въпроса за тези различия, но те са твърде очевидни, за да бъдат пренебрегвани.

Удивителни от социологическа гледна точка за традиционния живот в Южна Италия и в Гърция са отсъствието на социално доверие и значението на семейството като основа за социално сътрудничество. Съществува дълга традиция в съчиненията за южна Италия, свързана с липсата на граждански структури – неформални групи и сдружения – между семейството и държавата.

В своето етнографско изследване на един беден градец в Базиликата Едуард Банфийлд (1916 – 1999), американски политолог, използва понятието „аморален фамилизъм“, което описва като „максимална краткосрочна материална изгода за нуклеарното семейство; убеденост, че всички постъпват по същия начин“. Сътрудничеството между най – близките членове на семейството е за сметка на доверието към чужденците: „Всяко предоставено на чужд човек предимство задължително е за сметка на собственото семейство. По тази причина човек не може да си позволи лукса на благотворителността, тъй като това означава да дадеш на другите повече от дължимото, а справедливостта повелява да им се даде дължимото... Разумното отношение към тези, които не са членове на семейството, е подозрението“. Според политолога Джоузеф Ла Паломбара „Първичните групи все още преобладават; семейството, роднините, съседите, съселяните все още са най – предпочитаните форми на сдружаване“. В своето изследване на селския комунизъм в Южна Италия политологът Сидни Тароу описва една култура, основана на „насилието и съзнанието за смъртта, скромното място на жена в обществото и почти окултната роля на корупцията в икономиката и политиката“. Доразвивайки Банфийлд, той твърди, че „хората в Мецоджорно участват в във вторични организации, но по някаква причина ги отхвърлят като нелегитимни или корумпирани“. Неговите изводи получават по – всестранна емпирична обосновка в класическото изследване на Робърт Пътнам „Да накараме демокрацията да работи“, в която предлага различни емпирични мерки за гражданска ангажираност като четене на вестници или членство в спортни клубове и установява съществени разлики между силните социални връзки в Северна Италия и слабите или отсъстващи социални връзки в Южна Италия.