Политичестки ред и политически упадък [bg]

Продължаващата криза с еврото разкри големите различия между Северна и Южна Европа. Няма обща „криза на социалната държава“ в Европа: Германия, Холандия и скандинавските страни имат много големи публични сектори в сравнение например със САЩ или Япония, но те успяха да преодолеят кризата на Уолстрийт от 2008 – 2009 г. по – добре от САЩ. В Германия по – специално Герхард Шрьодер въдвори ред в публичните финанси през първото десетилетие на този век със своята реформаторска „Агенда 2010“, орязвайки част от държавните помощи за безработни и контролирайки дълговите нива. Гърция, Италия, Португалия, Ирландия и Испания също се сблъскаха с различни проблеми. Ирландия и Испания бяха сравнително надеждни във фискално отношение преди възникването на кризата; проблемът възникна, едва след като жилищните балони се спукаха, което доведе до банкови фалити и последвалата необходимост от предоставянето на финансова помощ за спасяване от банкрут, което от своя страна предизвика хаос в публичните финанси. Непосилно високите нива на публичен дълг вследствие на прекомерните разходи са предимно проблеми на Гърция и Италия.

Разликите между Северна и Южна Европа дават повод на много наблюдатели да представят проблема като културен, противопоставяйки трудолюбива, протестантска и дисциплинирана Северна Европа (Германия, Холандия, и скандинавските страна) на мързелива, разточителна католическо – православна Южна Европа. Независимо че, както ще изтъкна по – нататък, културните предпоставки изиграват значителна роля за кризата, проблемът не се свежда до големите религиозни различия: протестантска Англия и Исландия също преживяват големи банкови кризи и публични дефицити, докато католическа Испания всъщност натрупва първичен бюджетен излишък преди спукването на жилищния балон в края на първото десетилетие на този век. Истинските различия не са свързани с културни предпоставки, произтичащи от религиозното наследство, а с клиентелистките и неклиентелистките европейски държави.

Основна причина за проблемите на Гърция и Италия е фактът, че назначенията в публичния сектор в двете страни са източник на политически патронаж, което води до раздути и неефективни публични услуги и растящи бюджетни дефицити. Както видяхме в Глава 4, Германия е наследник на автономна, основана на компетентността съвременна бюрокрация от времето на абсолютизма. Модернизацията на държавата се осъществява преди постигането на пълно демократично участие. Политическите партии възникват въз основа на собствена идеология и програма, а клиентелизмът никога не става средство за домогване до политическа власт. За разлика от това в Гърция и Италия не се изграждат модерни бюрокрации, преди да станат изборни демокрации, и назначенията в публичния сектор са средство за мобилизиране на гласоподаватели. Резултатът е хронична неспособност да се контролират назначенията и разходите за заплати в публичния сектор до настоящия момент. Развитието на Гърция и Италия наподобява по – скоро развитието на САЩ през XIX в., отколкото на северноевропейските държави: демокрацията предхожда изграждането на модерна държава, което я подчинява на интересите на политическите партии.

Както ще видим в Глава 9 – 11, въпреки че клиентелизмът е изобретен в САЩ, тази практика е изкоренена именно там и в края на Прогресивната ера са положени основите на една модерна, основаваща се на заслугите държава. Независимо че патримониализмът се завръща под формата на влиятелни групи, клиентелистката му форма от XIX в. вече не намира разпространение. За разлика от това в Гърция и Италия се запазва старият клиентелизъм, въпреки че и двете са богати, индустриализирани общества. Икономическото развитие в Съединените щати довежда до възникването на средната класа, която полага основите на една прогресивна коалиция. Гръцкият и италианският опит сочат, че сам по себе си икономическият растеж не е достатъчно условие за изкореняването на клиентелизма. Една утвърдена клиентелистка система може да привлече нови социални актьори и да ги принуди да играят според нейните правила. Това е още едно доказателство, че политическото развитие не следва една – единствена пътека и може да протича паралелно, но по съвършено различни траектории.