Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]

Оказа се трудна задача да измислим имената. Все пак търсим нещо, което да затрудни другия отбор, но в последно време нито съм гледала много филми, нито съм чела много книги. А и всички песни ми се струваха прекалено лесни. Всяка от нас измисли по две имена, сложи ги в шапката и заиграхме.

Първи беше Алекс и той изтегли избора на мама с „Малки жени“, който се оказа прекалено лесен. Лиза беше следваща и тя изтегли заглавието на Мат — „Бдение над Финеган“, което беше невъзможно за разгадаване, макар мама да си призна, че е опитвала да го прочете някога.

В крайна сметка това нямаше никакво значение, защото независимо дали се справяхме добре (татко и Сил бяха най-добри в изиграването на нещата, а мама най-добра в разгадаването им), беше голяма забава. Струваше ми се, че е минало толкова дълго време, откакто за последно съм правила нещо глупаво. Имам предвид преднамерено глупаво.

Играхме, докато токът не спря, но тъй като никой не искаше да приключваме, Сил се качи горе и донесе старата китара на Мат.

— Сама се учих — сподели тя. — Все още не съм много добра.

Определено беше по-добра от Мат. Брат ми получи китарата за четиринайсетия си рожден ден, свири на нея, без да спре цели три дни, след което повече никога не я погледна.

Сил засвири акорди и Чарли запя. Съвсем след малко всички се включихме. Оказа се, че Джули има хубав глас, и на светлината от свещите и печката можех да видя, че лицето на Алекс грееше от гордост. Което ме накара да го харесам отново, поне за минута-две.

След като приключихме с опустошаването на всяка една песен на „Бийтълс“, за която се сетихме, Чарли каза на Сил:

— Искам да се науча да свиря на китара. Преди пръстите ми бяха прекалено дебели. Имаш ли нещо против да се уча с теб?

— Никак даже — отвърна съпругата на брат ми. — Даже ще е забавно.

— Аз също искам да се науча — намеси се Джули. — Може ли да започнем от утре?

— Няма никакъв смисъл — възрази Алекс. — Тръгваме си до ден-два.

— Не искам да си ходя — сопна се сестра му. — Искам да остана при Хал, Лиза и Гейбриъл. — Момичето млъкна за миг. — И при Чарли. И при Джон.

— Останахме прекалено дълго тук — отвърна Алекс. — Знаеш какъв е планът, Джули. Няма какво да обсъждаме.

— Не е честно! — провикна се сестра му. — Никой не ме пита какво искам аз!

Бих написала в дневника си какво отговори Алекс, но нямаше как, тъй като го изрече на испански. Не разбирах какво си казват, но не можех да сбъркам тона.

Мат и аз също сме се карали, но никога не сме звучали толкова зле. Скандалите, които си спретвахме с него, бяха заради това, кой да стои на компютъра, или да не се пречкаме в краката си. Той беше зъл. Аз бях истинска напаст. Карахме се за подобни неща и с Джон.

Но каквото и да си казваха двамата Моралес, беше много по-сериозно и по-гневно. Предполагам, че така протичат скандалите между братя и сестри, които нямат родители да ги възпират.

За миг се притесних, че Алекс може да удари Джули, но явно само си въобразявах, тъй като той не се беше приближил и на сантиметър до нея. Вероятно беше казал нещо много лошо, а Джули беше отвърнала с нещо още по-лошо, защото момичето се обърна, избяга от помещението и затръшна вратата след себе си.