Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
Кимнах.
— Четох, че с крайните си мерки за ограничаване на раждаемостта е отблъснал мнозина.
— Той е свиня — отсече без всякакви емоции Чатерджи. — Нагъл невеж диктатор и свиня. Програмите му не бяха нищо повече от опит за геноцид. Беше взел на мушка бедните и необразованите, макар че самият той си е неграмотен. Дори майка му се беше уплашила какво чудовище е. Ако днес случайно се озове сред тълпа, хората ще го разкъсат с голи ръце. И аз бих се включил с удоволствие. Още чай, госпожо Лучак?
По тихата пресечка зад оградата от ковано желязо мина кола. По широките листа на фикуса над нас изтрополиха няколко капки дъжд.
— Вашите впечатления от Калкута, господин Лучак?
Внезапният въпрос на Чатерджи ме завари неподготвен. Отпих от уискито, изчаках топлината му да плъзне по жилите ми и чак тогава отговорих:
— Калкута е прекрасна, господин Чатерджи. Много сложен град, трудно е човек да си състави мнение само за два дни. Жалко, че не разполагаме с повече време, за да го опознаем.
— Голям дипломат сте, господин Лучак. Всъщност искате да кажете, че Калкута е отблъскваща. Вече е засегнала чувствата ви, нали?
— Не точно отблъскваща — поправих го аз. — Но бедността наистина ме потиска.
— О, да, бедността — повтори Чатерджи и се усмихна, сякаш думата съдържаше дълбок ироничен смисъл. — Тук наистина има голяма бедност. Много нищета — според западните представи. Това сигурно наскърбява американския ум, защото американците многократно са насочвали огромната си воля към премахване на бедността. Как го е казал бившият ви президент Джонсън… да обявим война на бедността, нали? Човек би си помислил, че той ще се задоволи с войната във Виетнам.
— Войната срещу бедността е поредната, която сме загубили — казах аз. — В Щатите и досега си има бедност.
Оставих празната чаша и до мен изникна прислужник, който ми наля още уиски.
— Да, да, но сега говорим за Калкута. Един от добрите ни поети я е описал като „полусмачкана хлебарка“. Друг наш писател я сравнява с възрастна издъхваща куртизанка, заобиколена от бутилки кислород и прогнили обелки от портокал. Съгласен ли сте, господин Лучак?
— Според мен това са доста силни метафори, господин Чатерджи.
— Мъжът ви винаги ли е толкова предпазлив, госпожо Лучак? — попита домакинът и ни се усмихна над чашата. — Не, не, не се притеснявайте, че ще се обидя. Свикнал съм с американците и с начина, по който гледат на нашия град. Те реагират по два начина: или смятат Калкута за „екзотична“ и насочват вниманието си единствено към туристическите наслади, или веднага изпадат в ужас, отдръпват се и се опитват да забравят какво са видели и не са разбрали. Да, да, американската душа е точно толкова предсказуема, колкото и стерилната и уязвима храносмилателна система на американците, озовали се в Индия.
Погледнах госпожа Чатерджи, но тя дундуркаше Виктория върху коленете си и явно не чуваше какво говори мъжът й. В същия миг Амрита ме стрелна с очи и аз го изтълкувах като предупреждение. Усмихнах се, за да й покажа, че няма да се впускам в излишни спорове.
— Вероятно сте прав — рекох аз. — Но не бих дръзнал да твърдя, че разбирам „американската“ и „индийската душа“, ако изобщо съществува такова нещо. Първите впечатления винаги са повърхностни. Не мога да го отрека. Отдавна се възхищавам на индийската култура, още преди да се запозная с Амрита, а тя определено споделя с мен част от красотата й. Но си признавам, Калкута е доста стряскаща. В проблемите на града има нещо уникално… уникално и притеснително. Може би е заради мащабите. Приятели са ми казвали, че колкото и да е красив, град Мексико е изправен пред същите проблеми.
Чатерджи кимна, усмихна се и остави чашата. Допря върховете на пръстите си на нещо като колибка и ме погледна така, както учител гледа ученик, за да прецени дали си струва да си пилее времето за него.
— Често ли пътувате, господин Лучак?
— Не. Преди няколко години обиколих Европа. Прекарах известно време в Танжер.
— А в Азия не сте идвали, така ли?
— Не, не съм.
Чатерджи отпусна ръце, сякаш мисълта му е била потвърдена по красноречив начин. Но урокът още не беше приключил. Домакинът щракна с пръсти, изстреля някаква заповед и след миг прислужникът донесе тънка синя книжка. Не успях да разчета заглавието.
— Кажете ми, господин Лучак, дали това според вас е справедливо и смислено описание на Калкута — подкани Чатерджи и зачете:
Струпани нагъсто къщи, толкова стари, че сякаш щяха да се срутят всеки момент, и сред тях се вият и лъкатушат тесни криви улички. Тук човек не може да се усамоти и ако се престраши да дойде в този квартал, вижда, че улиците, наричани така само от любезност, гъмжат от безделници, вижда и през мътните от прахта прозорци стаи, толкова пълни, че няма къде игла да падне… смрадливите канавки… боклуците, задръстили тъмните пресечки… стените с полепнали по тях сиви сажди, вратите, увиснали на пантите… и вездесъщите деца, които се облекчават където им падне.