Чаровникът, който я укроти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: reid family #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чаровникът, който я укроти». Краткое содержание книги:
Рейфиъл Лок е най-желаният и чаровен мъж в лондонското общество. Той се обзалага с приятеля си Мактавиш, че ще преобрази капризната Офелия в мила и покорна жена, която ще бъде идеалната съпруга.
Но как?
Като я отвлече в провинциалното си имение и й покаже колко неприемливо е поведението й. Само че докато провежда ежедневните „уроци“, той започва да усеща необяснимо привличане към опърничавата си пленница…
— Доста объркано обяснение, но схванах, че ще си съсипеш живота, за да отмъстиш на баща си.
— Ах, да, прословутата ми злост!
— Значи си на друго мнение?
— Разбирам гледната ти точка, но ти не знаеш какви са отношенията ни с баща ми.
— С увереност мога да предположа, че двамата не се харесвате.
— На много погрешен път си. Не го мразя, просто отдавна престанах да го обичам. Може да се каже, че се търпим. Но вече ми омръзна да служа като инструмент за постигането на честолюбивите му цели. Ако се съмняваш, виж само какво ми причини тази година. Сгоди ме за варварин и ме хвърли на вълците!
— Вълк ли ме наричаш?
— Умен си.
Той се засмя.
— Е, сега картинката ми се изясни.
— Добре, защото ако открия идеалния мъж за себе си, без колебание ще се омъжа за него без съгласието на баща ми. Знам, че има места, където можем да се венчаем без благословията му.
— Ох, успокои ме!
— Така си и знаех.
Тя обърна гръб и пристъпи напред. Отне й миг да събере смелост да добави:
— След всичко, което ти наприказвах, не се изненадвай, ако ти кажа, че желая да проверя на практика днешната ти теория.
Извърна поглед и видя, че Рейфиъл е застанал неподвижно. Съвсем точно беше уловил посланието й.
— Убеден съм… че може би… трябва да помислиш по-добре — изпъшка той. — Не мога да повярвам, че казах това!
— Много мислих и те уверявам, че никога не съм изпитвала подобно… подобен…
— Сюблимен екстаз? — тежко простена Рейфиъл.
— Не, не това — изчерви се Офелия. — Въпреки че ми стана много хубаво. Говоря за спокойствието, което не ме е напуснало оттогава. Не можеш да си представиш откога не съм се чувствала така.
— Нали знаеш, че когато по-рано днес ти споменах тези неща, не говорех съвсем сериозно?
— Нима? Но беше абсолютно прав! Особено като се има предвид този траен ефект. Вземи сестра си например. Тази вечер тя изобщо не ме смути, въпреки че обикновено реагирам на такава враждебност с хапливи нападки. Тъй че ще пробвам теорията ти, Рейф, с теб или с някой друг. Ако си прав, има шанс завинаги да се отърва поне от половината си недостатъци. Няма да подмина такова нещо.
— С риск да пропусна този златен шанс, се чувствам длъжен да изтъкна, че ако се любим точно сега, докато си в мир със себе си, няма да докажем нищо.
Тя се начумери.
— Не се бях сетила за това. Но ти имаш право. Може би случилото се днес ще има дълготраен ефект?
Той поклати глава.
— Не? Е, в такъв случай ще проверя продължителността му. Лека нощ.
— Фелия.
Тя се престори, че не го е чула, и побърза към стаята си. Какъв срам! Той вероятно си мислеше, че тя го преследва, че през цялото време е знаела, че в настоящия момент предложението й е безсмислено. По дяволите, защо му беше да й напомня?
ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Рейфиъл стоеше до прозореца на салона и наблюдаваше Офелия, която се разхождаше навън. Този път нямаше да се присъедини към нея. От снощи не беше в настроение. Нямаше желание за весели лудории в двора. Но все пак не можеше да откъсне поглед от нея.
Слънцето беше изгряло. Пресният сняг нямаше да издържи още дълго под лъчите му. Бартоломю беше отбелязал, че макар тук зимите да са сурови, обикновено не се натрупва много сняг, както сега. Рейфиъл се радваше. Ако не беше валяло вчера, каретата на Офелия нямаше да се приземи в канавката и бягството й щеше да успее.
Аманда си беше тръгнала рано сутринта, твърде разгневена, за да се сбогува. Рейфиъл беше дал на Албърт писмо, с което нареждаше на адвоката си да му изплати надницата за една година. Кочияшът само трябваше да закара сестра му благополучно у дома. Тези пари не бяха стоте лири, за които беше рискувал работата си, но бяха много повече, отколкото заслужаваше.
Докато следеше всяка стъпка на младата жена, той неволно засмука ожулените си кокалчета. Снощи беше забил юмрук във вратата на спалнята си, за да му остане спомен какъв ужасен глупак е. Как можа да не се възползва от предложението й? А идеята дори беше нейна!
След известен размисъл всичко все още му се струваше удивително, но не и изненадващо. Офелия в никакъв случай не можеше да бъде сравнявана с обикновена дебютантка, и то не само заради изключителната й красота. Тя отдавна беше изложена пред погледите на лондонското общество, още от дете. Предложенията за брак я засипваха още от невръстна възраст.
Макар че това без съмнение беше грешка на баща й, резултатът беше светска опитност, нетипична за девойка на тази възраст. Той изобщо не се съмняваше, че снощи тя говореше сериозно. Искаше му се да не е толкова сигурен, че тя наистина е решила да изпробва теорията му с когото и да е. Той просто й беше под ръка. Точно това беше причината за силното му недоволство.