Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Веднъж взе голям лист хартия и разноцветни моливи и нарисува хълма, гората, въжената линия, трупите, които се спускат, закачени на теленото въже, и всяко дърво имаше от двете си страни по едно голямо небесносиньо крило. А в извитото заливче нарисува черни параходи със зелени моряци, като папагалчета, и мауни, които пренасяха жълти трупи. А на четирите ъгли постави четири калугери, из чиито уста изскачаха розови ленти с черни главни букви: „Велик си, господи, чудни са делата ти!“
Напоследък Зорбас наклаждаше на бърза ръка огън, сготвяше, нахранваше се и току изчезваше по пътя за селото. След известно време се завръщаше навъсен.
— Къде обикаляш пак, Зорбас? — питах го аз.
— Зарежи я, началство — отвръщаше той и заговаряше за друго.
Една вечер, след като се върна, той се приближи към мен и ме запита разтревожено:
— Има ли, или няма бог? Какво ще кажеш и твоя милост, а, началство? И ако има — всичко става! — как си го представяш?
Повдигнах рамене, не отговорих.
— Аз, не ми се смей, началство, си представям бога досущ приличен на мен. Само че по-висок, по-силен, по-луда глава; и безсмъртен. Седи си удобно на меки овчи кожи, а бараката му е небето. Не от газени тенекии, като нашата, ами от облаци. В дясната си ръка държи не сабя, нито теглилка — тези инструменти са за убийците и бакалите, — бог държи една голяма гъба, напоена с вода като дъждовен облак. От дясната му страна — раят, от лявата му — адът. Пристига горката душа, гола-голеничка, защото няма вече тяло, и зъзне. Господ я поглежда и се смее под мустак, но се преструва на страшен. „Ела тук — казва й той и нарочно си прави гласа по-дебел, — ела тук проклетнице!“ И почва разпита. Пада душата в нозете на господа. „Аман! — вика му тя. — Прости ми!“ И хайде — захваща да разправя един след друг греховете си. Разправя, разправя — край нямат! И на господа му дотяга, започва да се прозява. „Млъкни вече! — вика й той. — Проглуши ми ушите!“ И шляп! — с един замах на гъбата изтрива всичките й грехове. „Пръждосвай се в рая! — казва й той. — Петре, тури и тая нещастница вътре!“
Защото, трябва да знаеш, началство, бог е голям благородник и именно това ще рече благородство — да прощаваш!
Нея вечер, помня, когато Зорбас ми разправяше тези неща, аз се разсмях; но оттогава това божие „благородство“ приемаше плът и връзваше плод вътре в мен, състрадателно, щедро и всемогъщо.
Една друга вечер, когато валеше и ние се бяхме сврели в бараката си и пак печахме кестени на мангала, Зорбас вдигна очи и ме гледа доста време, сякаш искаше да проумее някаква голяма загадка. Най-сетне не изтрая.
— Иска ми се да знам, началство — рече ми той, — какво, по дяволите, намираш в мен, та не ме хванеш за яката да ме изхвърлиш навън! Казвал съм ти, че ми викат и Пероноспора, защото, където отида, всичко правя на пух и прах… По дяволите ще отиде и твоята работа — изхвърли ме навън, ти казвам!
— Харесваш ми — отвърнах, — не питай повече.
— Ами че не разбираш ли бе, началство, че пипката ми не сече както трябва? Може би сече повече, може би по-малко, да пукна, ако знам! Но както трябва, не сече, сигурен съм. На, слушай, за да разбереш: от много дни и нощи вече вдовицата не ми дава покой. Не за мен, не, на, кълна ти се, аз — да я вземат дяволите! — си го знам с положителност, че няма да я пипна никога, не е тя за моите зъби… Но пък и не искам други да я изтърват! Не искам да спи самичка. Несправедливо нещо е това, началство, сърцето ми не може да го понесе. И обикалям нощно време около градината й — затова се губя и ти все ме питаш къде отивам. Знаеш ли защо? За да видя дали някой отива да спи с нея, та да се успокоя.
Засмях се.
— Не се смей, началство! Ако някоя жена спи самичка, всички ние, мъжете, сме виновни за това. Всички ще трябва един ден да дадем сметка пред божия съд. Господ прощава всички грехове, нали казахме, държи гъба; този грях обаче не прощава. Тежко и горко на онзи мъж, началство, който е могъл да спи с някоя жена и не го е сторил; тежко и горко на онази жена, която е могла да спи с някой мъж и не го е сторила. Спомни си какво ми каза ходжата.
Той замълча за малко и неочаквано попита:
— Може ли човек, след като умре, да се роди отново?