Бялата зима на аристократите

Обичам те!

Следващата фраза е банална, но няма да я избягна. Обичам те така, както не съм обичал досега.

Защо? Не знам… Наистина не знам!

Преди часове направих нещо, което… Може би се насочвам в погрешна посока, но… не е така! Нещото, което направих преди часове, ми отвори очите и ме накара да ти напиша тези редове.

Сега е доста след полунощ.

Знаеш ли какви хубави писма умея да пиша? А това е объркано. Но някакъв вътрешен глас ми заповядва да не сядам утре, за да ти подредя хубаво и обмислено послание, а да ти изпратя това, разхвърляното…

Ще го послушам.

Имаш право да реагираш на този лист хартия като на откровение. Или като на една малко нескопосана шега. Но аз съм доволен, че не отложих написването на тези редове за утре…

Наистина! Както е истина и това, което ти писах…“