Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
Парадокс: умното, доброто също трябва да има юмруци.
Ами, ако трябва — ще има!…
Само трябва добре да усещам кога се вселява в мен именно доброто. Защото то не стои постоянно при никого. И мен ме прихващат братята и тогава хич не съм цвете за мирисане.
Вървях и си говорех сам. Надя е стояла на спирката и понеже не беше завеяна като мен, ме беше засякла още отдалеч. В един момент някой ми подложи крак. Залитнах. Е, сега ако се овъргалям в калния сняг…
— Очаквах да паднеш…
Тъкмо се бях подготвил да връхлетя на този нахалник, който… и видях развеселените й очи. Очилата наистина й отиваха. Исках да й се озъбя, но не се получи. Просто не мога да се зъбя на усмихнат човек. Вместо това се чух, че й правя комплимент:
— Това пък как успя да го направиш?
— Тренирам по малко джудо?
— И на това ли ви учат треньорите — да спъвате хората, както си вървят по улиците?
— Учат ни на доста неща. С квалификацията, която съм придобила ми е нищо да спъна един заплес — Явно беше готова да ми отговаря така, добронамерено, колкото и морализаторски въпроси да й зададях.
По тротоара край нас минаваха хора. От обувките им прехвръкваше снежно-кална вода. А ние стояхме и се гледахме. И се усмихвахме един на друг.
След малко бяхме в кафето. Бърборихме обичайните студентски клюки — професори, доценти, тарикатлъци по изпити…
По едно време Надя ме погледна по-продължително и подхвърли:
— Преди време един разговор остана недовършен…
— Не си спомням точно… — направих се на завеян аз. Макар че добре разбирах накъде вървят нещата. Защо ли Бог ми е зачислил такъв слабохарактерен ангел-хранител? А и въпросът май не опира до никакъв ангел, а до обикновена податливост към жените…
— Беше ми обещал да си поговорим за неприлични мъжки желания — подсети ме тя.
— Защо ми се струва, че вече изчерпахме темата?
— Да сме я изчерпали? — учуди се Надя. И допълни: — Тъкмо започна да става интересно и ти побягна като заек. Винаги ли правиш така?
— Винаги не, но често — признах. Играта започваше да ме хваща. А май не трябваше да й поддавам. Не трябва, ама… Явно не съм създаден да бъда верен само на една жена, макар че имам доброто желание.
Поне понякога.
А Надя ме усещаше. Гледаше ме в очите и се смееше. Обичам да ме гледат така, това май вече го казах…
След малко си тръгнахме. Уж всеки по пътя си. Но в полутъмния проход до университетската печатница леко се докоснахме. Толкова ни е и трябвало. В следващия момент се усетихме впити един в друг.
Не, определено не ми се отразяваше добре въздържанието. Попаднах в познатото състояние на раздвоение, когато не можеш да спреш, но няма как да продължиш.
Ранната зима беше проскубала зеленината на декоративните храсти на парка. Свирахме се из тях, изтръпнали, търсещи още и още един от друг. Измъчени от вятъра, студа и неудачата си на котки-любовници.
Когато наистина се стъмни, вече се бяхме изчерпали. Изморени, поразтоварени, с изпразнени погледи. Едновременно благодарни един на друг и доста поразочаровани.
Изпратих Надя до спирката, целунахме се без да се погледнем и се разделихме.
Когато се прибрах в стаята си в общежитието, съблякох само канадката. Топлината приятно ме отпускаше. Унасях се и осъзнавах, че вече наистина ми е хубаво. Без да ми е измъчено…
Към два през нощта се събудих. Направих лек крос, няколко обиколки на близкия стадион, а после отидох в читалнята.
В единия ъгъл две колежки тихичко се кикотеха. Доказателство за добрите им намерения бяха разтворените на коленете учебници. На другата редица самотен двуметров виетнамец мъдруваше над тетрадка със записки. За ръста му вероятно имаше заслуга баща американец, подвизавал се като освободител в далечни земи. Сред сънародниците си, Хо стърчеше като Гъливер над лилипутите.
Отворих папката пред себе си и без да се бавя, взех химикалката:
„Барбара, здравей!
Бих могъл да започна с някое облагородено от мен чуждо остроумие. Бих могъл да измъдрувам и собствено. Мога да започна с деликатен и сантиментален намек за това, как човек, вървейки по житейския си път, изведнъж среща…
Бих могъл да наговоря още много думи. Все ценни и умно подредени. Но няма да го направя. Защото се опасявам, че зад тази добра подредба ще се загубят две, но истински: