Бялата зима на аристократите

После отворил небесните шлюзове и изподавил всичко живо. Покрай грешниците хора го отнесли безгрешните животинки, но… стават грешки.

Отчайващото е, че в «следнойския период» нещата се повторили по сценария от «донойския». Трябва да Му се признае — Творецът направил още един опит. Оторизирал земна жена да му роди по «непорочна технология» син, който да опита да се разбере с хората. Резултатът го знаете — разпънали Сина Божи на кръст.

Вероятно тогава Творецът е вдигнал ръце. Как се отнася към нас с днешна дата, не знам. Не знам дали все още ни обича, както твърдят хората от Ренесанса.

Но знам, че въпросният Людовик си е гледал живота по абсолютно егоцентричен начин, а малко преди да умре от сифилис, е позволил: «След мен /ако ще и/ потоп!» Като че ли хората са мечтаели точно за тази радост…

Това е песимистичният вариант. Но има и оптимистичен. Нека го наречем «хидрооптимистичен».

Животът се заражда във водата. Водата е началото и стабилността на живота. Без вода няма живот. Даже и на сушата. Сушата и водата — аналогия с мъжкото и женското начало. Куриозът е само привиден. Даже погледнато под друг ъгъл, един Потоп може да се окаже полезен за последваща селекция на по-високо и по-качествено ниво. Отново аналогия — потопът е просто рязко агресивно поведение на оплождащото начало.

Тогава можем ли да приемем, че потопът ни е изпратен само поради безсилна злоба на Бога?

Една световна война също е вид потоп. Но дава начало на нова, макар и противоречива цивилизация. Поредният потоп ражда поредната цивилизация. Дали водата, макар и в огромни количества, е нещо толкова страшно?