Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
— Прекалено е голяма — обади се госпожа Карп. — По-скоро е гарван.
— Мъртъв ли е? — запита Лиса.
Аз посочих към него.
— Да. Определено е мъртъв. Не го докосвай.
— Може да е бил нападнат от друга птица — отбеляза госпожа Карп. — Понякога те воюват за територия и за източници на храна.
Лиса коленичи с изписано по лицето й състрадание. Не се изненадах, защото тя винаги така постъпваше с животните. В продължение на няколко дни ми беше изнасяла поучителни лекции, след като организирах, макар и неволно, прословутия бой между хамстера и рака отшелник. За мен това бе само схватка между достойни съперници, но тя го определи като проява на жестокост спрямо животните.
Унесена, като изпаднала в транс, тя се пресегна към гарвана.
— Лис! — извиках аз, напълно ужасена. — Може да ти лепне някаква зараза.
Но ръката й се протегна напред, сякаш въобще не ме бе чула. Госпожа Карп стоеше скована като статуя с пребледняло като призрак лице. Пръстите на Лиса докоснаха крилете на гарвана.
— Лис — повторих аз, като понечих да пристъпя към нея, за да я дръпна назад. Внезапно някакво странно усещане прониза главата ми, някаква красива сладост и прилив на жизненост. Усещането бе толкова силно, че моментално се приковах на място.
И тогава гарванът помръдна.
Лиса изпищя леко и рязко прибра ръката си назад. И двете се взирахме в него с разширени очи.
Гарванът разпери криле и бавно се опита да се надигне и изправи. И докато се мъчеше да направи това, се обърна към нас, за да фиксира Лиса с поглед, който ми се стори прекалено разумен за обикновена птица. Очите му се впиха в нейните, но аз не успях да разчета реакцията й посредством нашата връзка. Накрая гарванът отклони втренчения си в Лиса поглед и се издигна във въздуха, силно махайки с криле.
Единственият шум, останал след него, бе шумоленето на листата.
— О, Боже мой — въздъхна Лиса. — Какво стана?
— Дяволите да ме вземат, ако разбирам нещо — изсумтях аз, опитвайки се да прикрия обзелия ме ужас.
Госпожа Карп пристъпи напред, грабна ръката на Лиса и я извърна към себе си. Двете застанаха лице в лице. Настръхнах, готова в следващата секунда да се намеся, ако лудата Карп се опита да предприеме нещо, макар че дори и аз изпитвах угризения от мисълта да посегна на някой учител.
— Нищо не се е случило — заговори напрегнато госпожа Карп, а очите й диво святкаха. — Чуваш ли ме? Нищо. И ти на никого не бива да казваш за това — на абсолютно никого — за това, което видя. Отнася се и за двете. Обещайте ми. Обещайте ми, че никога няма да говорите за това.
Лиса и аз си разменихме тревожни погледи.
— Добре — обеща Лиса с внезапно променен, много по-дрезгав от обичайното глас.
Госпожа Карп леко се успокои.
— И повече не го прави. Защото ако го направиш отново, те ще разберат и ще се опитат да те намерят. — Извърна се към мен. — А ти не й позволявай да го прави. Никога вече.
Някой извика името ми, докато прекосявах вътрешния двор пред нашите спални.
— Хей, Роуз? Викам те може би вече за стотен път.
Забравих за госпожа Карп и за гарвана. Обърнах се към Мейсън, който очевидно бе тръгнал към спалните заедно с мен, докато аз бродех из страната на приказните чудеса.
— Извинявай — промърморих. — Нещо се бях отнесла. Просто съм… уморена.
— Прекалено много възбуждащи преживелици снощи, а?
Измерих го с присвити очи.
— Нямаше нищо, с което да не мога да се справя.
— Предполагам — засмя се той, макар че смехът му не прозвуча много развеселено. — Звучиш така, сякаш Джеси не е успял да се справи.
— Той се справи добре.
— Е, щом казваш. Но между нас казано, струва ми се, че имаш лош вкус.
Спрях се.
— А пък аз мисля, че това не е твоя работа.
Той се поразсърди.
— Само дето го направи работа на целия клас.
— Хей, не беше нарочно!
— И без това щеше да се случи.
Джеси има голяма уста.
— Той не би се раздрънкал за това.
— Да бе — каза Мейсън. — Само защото е толкова готин и е от много важна фамилия.
— Престани да се правиш на идиот — озъбих се аз. — Пък и теб защо те е грижа? Да не би да ревнуваш, че не ти обръщам внимание?
Целият почервеня, чак до корените на червената си коса.
— Просто не ми е приятно да слушам как хората говорят разни небивалици и всякакви други гадости по твой адрес, това е всичко. Разнасят какви ли не отвратителни слухове за теб. Наричат те мръсница.
— Хич не ме е грижа как ме наричат.
— О, да. Ти наистина си много корава. И от никого не се нуждаеш.
Спрях се.