Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
— Зная.
— Това ли те безпокои? Може би той ти напомня за Иван?
— Няма значение как се чувствам аз. Няма значение как се чувства който и да е от нас.
— Но те безпокои, нали? — Изведнъж ми стана напълно ясно. Усещах болката му, която той отчаяно се мъчеше да прикрива чрез усилена работа. — Наранен си. И това се повтаря всеки ден. Нали? Той ти липсва.
Дмитрий ме изгледа изненадано, сякаш не искаше аз да зная това, все едно бях проникнала в някаква тайна част от него. А аз си мислех, че той е един сдържан, антисоциален корав тип, но може би се държеше настрани от другите, за да не бъде наранен, когато ги изгуби. Смъртта на Иван несъмнено го беше белязала завинаги.
Запитах се дали Дмитрий не е самотен.
Изненадата в погледа му изчезна и отново се възстанови обичайното сериозно изражение.
— Няма значение как се чувствам аз. Те са на първо място. И ние трябва да ги защитаваме.
Отново се замислих за Лиса.
— Да. Така е.
Изтече дълга пауза, преди той отново да заговори.
— Каза ми, че искаш да се сражаваш, наистина да се сражаваш. Все още ли го искаш?
— Да. Абсолютно.
— Роуз… аз мога да те науча, но преди това трябва да повярвам, че си решила да се посветиш на това. Наистина да се посветиш. Не можеш да си позволяваш да се разсейваш с истории като тази. — Махна с ръка и посочи наоколо. — Мога ли да ти имам доверие?
Втренченият му поглед и сериозният му тон едва не ме накараха да се разплача. Не можех да си обясня защо имаше такова могъщо влияние върху мен. Не помнех друг път да съм била толкова загрижена за това какво мисли някой друг.
— Да. Обещавам.
— Добре. Ще те обуча, но трябва да си силна. Зная, че мразиш бягането, обаче то наистина е необходимо. Нямаш представа какви са стригоите. В училището се опитваме да те подготвим, но докато не видиш с очите си колко са силни и колко са бързи… дори не можеш да си представиш. Затова не мога да прекратя бягането и всички останали тренировки за поддържане на добра форма. Ако искаш да научиш повече за битките, ще се наложи да добавим още тренировки. А това ще ти отнеме повече време. Няма да ти остават толкова часове за домашните упражнения или за каквото и да било друго. И вечно ще бъдеш уморена. При това доста.
Замислих се за това, за него, а и за Лиса.
— Няма значение. Ако ми кажеш да го направя, ще го направя.
Той се вгледа изпитателно в мен, сякаш се опитваше да реши дали може да ми вярва. Накрая остана доволен и ми кимна рязко.
— От утре започваме.
Глава 10
Извинете ме, господин Наги. Не мога да се съсредоточа, след като Лиса и Роуз само си разменят бележки.
Мия се опитваше да отклони вниманието от себе си, защото не можеше да отговори на въпроса на господин Наги, така че денят — слава Богу — се очертаваше обещаващо вълнуващ. Все още продължаваха да се носят слухове за лисицата, но повечето от съучениците ни предпочитаха да коментират как Кристиан бе нападнал Ралф. Аз още не бях убедена дали Кристиан е напълно невинен за инцидента с лисицата — не че някога се бях съмнявала, че е достатъчно откачен, та да му скимне да направи нещо смахнато само и само за да впечатли Лиса, — ала каквито и да бяха мотивите му, той успя да отвлече вниманието от нея, точно както бе казал.
Господин Наги, прочут със склонността си да унижава учениците, като чете на глас бележките им, връхлетя върху нас по-скоростно от ракета земя-въздух с лазерно насочване. Сграбчи поредната бележка и обхванатият от възбуда клас временно притихна, за да изслуша учителя. Потиснах въздишката си и се опитах да изглеждам безразлична и незаинтересована, доколкото бе възможно. До мен Лиса имаше изражение на лицето, издаващо копнеж моментално да потъне вдън земя.
— Виж ти, виж ти — промърмори той, като прегледа бележката. — Ако учениците пишеха толкова много и в есетата си… Единият автор е доста по-зле с краснописа в сравнение с другия, затова ще ми простите, ако не разбера нещичко от тези невъзможни драсканици. — Изкашля се. — «Снощи видях Дж…», така започва писанието на лицето с ужасен почерк, чийто отговор е «Какво стана», следвано не от една, не от две, а от цели пет въпросителни. Разбираемо е, понеже само една — та дори и четири въпросителни — не могат да акцентират достатъчно, нали? — Класът прихна от смях. Забелязах, че Мия ме удостои с особено злобна тънка усмивчица. — Първият кореспондент отговаря: «А ти какво си мислиш, че стана? Натискахме се в един от празните салони.»
Господин Наги вдигна глава, като дочу още по-яко кискане в класната стая. Префърцуненият му британски акцент само доля още масло в огъня. Всички вече се заливаха от смях, готови да изпопадат от чиновете си.