Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
Бих дала всичко, за да можех в този миг да прочета мислите му. Вече неведнъж след онази вечер бях забелязвала, че ме гледа със същото изучаващо изражение. Никога не си позволяваше подобна волност по време на практическите ни упражнения — за него те бяха работа. Но преди, както и след часовете за тренировките понякога лицето му светваше и забелязвах, че ме изпива с очи, едва ли не преливащи от възхищение. И понякога, ако наистина имах късмет, но голям късмет, ми се усмихваше. С истинска неподправена усмивка — а не с онази суховата имитация на усмивка, която придружаваше саркастичните забележки, които толкова често си разменяхме. Никому не исках да призная това — нито пред Лиса, нито пред себе си дори, — но имаше дни, през които живеех само заради тези негови усмивки. От тях лицето му светваше. Дори думи като «прекрасно» или «великолепно» са много бледи, за да го опишат.
Надявайки се, че изглеждам спокойна, се опитах да измисля нещо професионално, което би казал един опитен пазител. Вместо това само изтърсих притеснено:
— И така… ще ми покажеш ли още някои хватки?
Дмитрий сви устни и за миг си помислих, че отново ще зърна една от онези усмивки. Сърцето ми замря. Но след малко, с видимо усилие, той пропъди усмивката и отново се превърна в моя строг възпитател. Отдръпна се от мен, стъпи на крака и се надигна.
— Хайде. Трябва да вървим.
Аз също се изправих и го последвах към изхода от гимнастическия салон. Докато вървеше отпред, нито веднъж не се обърна да ме погледне и аз през цялото време мислено се ругаех. И продължих все така чак докато се прибрах в моята стая.
Падах си по моя наставник. Падах си по по-възрастния ми учител. Трябва да съм напълно полудяла. Той беше със седем години по-голям от мен. Достатъчно възрастен, за да ми бъде… е, добре де, нищо. Но все пак е по-стар от мен. Седем години не са малко. Когато съм се родила, той вече е започвал да се учи да чете. Когато съм започвала да се уча да чета и да запращам тетрадките си по учителите, той навярно вече се е целувал с разни момичета. Нищо чудно да са били много, като се имаше предвид как изглежда.
Не, не, точно сега никак не се нуждаех от усложнения в личния си живот.
Щом се прибрах в стаята си, намерих един по-запазен пуловер, взех си душ и прекосих забързано двора на кампуса на път към залата за приема.
Въпреки мрачно надвисналите стени, фантастичните статуи и готическите кули по фасадите на сградите, отвътре Академията бе обзаведена съвсем модерно. Имахме локална мрежа за безжична връзка с интернет, флуоресцентни лампи и всякакви други технологии, които можете да си помислите. По-конкретно столовата много приличаше на сладкарниците и барчетата, в които се хранех, докато бях в Портланд и Чикаго, с прости правоъгълни маси, с боядисани в различни тонове на сивото успокояващи стени, с малки стаички отстрани, където приготвяха храната ни от съмнително качество. По някои стени висяха черно-бели фотографии в рамки като скромно усилие да послужат за декоративни цели, макар че аз никога не възприемах снимките на вази или оголени дървета като «произведения на изкуството».
Тази вечер обаче някой се бе погрижил да преобрази обикновено скучно изглеждащата столова в истински изискана дворцова зала за хранене. Вазите по масите бяха пълни с тъмночервени рози и нежни бели лилии, навред искряха свещи, покривките бяха от — че как иначе? — кървавочервен ленен плат. Ефектът бе пищно грандиозен. Трудно бе да се повярва, че това е същото място, където обикновено нагъвах сандвичите си с пилешко. Имаше вид на място, достойно, да кажем, за една кралица.
Масите бяха подредени в прави редици, образуващи централна пътека по средата на залата. Досущ като в католическа катедрала. Всички ние бяхме разпределени кой къде да седне и аз, естествено, нямах правото да седна до Лиса — която според високия й придворен ранг бе настанена в предната редица от маси заедно с останалите морои, докато моето място беше най-отзад сред новаците. Но щом влязох в залата, тя погледна към мен и ме поздрави отдалече с блага усмивка. Беше взела назаем една рокля от Натали — синя, копринена и без презрамки, — така че изглеждаше възхитително с бледата си кожа и изящните си черти. Кой да знае, че Натали криела в гардероба си такива хубави тоалети? От всичко това моят скромен пуловер веднага изгуби още няколко точки в класацията за вечерта.