Академия за вампири

— Разбира се, че знам. Нали миналата година трябваше да пиша реферат за РССР.

— СССР. А за един морой е голям успех да свали едно момиче дампир. Обичат да се хвалят с това.

— Е, и?

— Е, и? — изгледа ме с отвращение. — Към никого ли нямаш уважение? Помисли си за Лиса. Изглеждаш евтина и достъпна. Държиш се така, че даваш повод на много хора да си мислят какво ли не за момичетата дампири, а това косвено ще се отрази и на нея. И на мен.

— О, разбирам. Затова ли било всичко? Че съм наранила твоята голяма, адски голяма мъжка гордост? И сега се опасяваш да не съсипя репутацията ти?

— Вече съм си извоювал репутацията, Роуз. Установил съм си принципи и от години живея според тях. Но тепърва ще се види какво ще направиш ти с твоите. — Гласът му отново стана твърд. — А сега се върни в стаята си… ако можеш да го направиш, без да се забъркаш с още някого.

— Това ли е твоят деликатен начин да ме наречеш мръсница?

— Чувам историите, които вие учениците си разказвате. И за теб съм чувал да се говорят разни неща.

Ооо! Искаше ми се да му изкрещя, че не е негова работа какво правя с тялото си, но нещо в гнева и разочарованието, изписани по лицето му, ме накара да занемея. Да разочаровам някого като Кирова, не беше болка за умиране, но да разочаровам Дмитрий… Спомних си колко горда се чувствах, когато той ме удостояваше с някоя и друга похвала по време на последните няколко наши практически упражнения. А сега, като видях как това изчезна в него… е, внезапно ме накара да се почувствам именно евтина, както ми намекна току-що.

Нещо се пречупи в мен. Примигнах, за да скрия сълзите си и само промълвих:

— Защо да е грях да търся някакво… не зная как да го нарека. Да кажем забавление? Знаеш, че вече съм на седемнадесет. Би трябвало да имам правото да се забавлявам.

— Ти си на седемнадесет и след по-малко от година ще ти бъде поверен нечий живот. Това е залог на живот и смърт. — Сега гласът му зазвуча още по-твърдо, но се долавяше и малко нежност в него. — Ако беше човек или морой, щеше да можеш да се забавляваш. Щеше да правиш това, което могат да правят всички други момичета.

— Но ти ми казваш, че не мога.

Той отмести поглед. Сега тъмните му очи се рееха в пространството. Сякаш се бе отнесъл някъде много далеч.

— Когато бях на седемнадесет, срещнах Иван Зеклос. Е, не бяхме като теб и Лиса, но станахме приятели и когато се дипломирах, той поиска да бъда негов пазител. Бях най-добрият ученик в нашето училище. В часовете обръщах внимание на всичко, обаче накрая и това не се оказа достатъчно. Така става в живота. Едно подхлъзване, един миг на отклонено внимание… — Въздъхна. — И сега е много късно това да се поправи.

Някаква буца заседна в гърлото ми, докато си мислех за това, че едно подхлъзване или миг на отклонено внимание можеха да костват живота на Лиса.

— Джеси е от фамилията Зеклос — рекох аз, внезапно осъзнала, че Дмитрий току-що бе изхвърлил оттук един родственик на някогашния си приятел и довереник.