Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
— Не, не се нуждая. Аз съм една от най-добрите сред начинаещите в това шибано място. И хич не ми е притрябвало да ми се правиш на галантен рицар и да ме защитаваш. Не се дръж с мен сякаш съм безпомощно момиченце.
Обърнах се рязко и продължих напред, но той бързо ме настигна. Това е нещастието да си висока само метър и седемдесет.
— Виж… не исках да те разстройвам. Просто се тревожа за теб.
Изсмях се грубо.
— Говоря сериозно. Почакай… — започна той. — Аз, хм, направих нещо за теб. Нещо по-особено. Снощи отидох в библиотеката и се опитах да прочета нещо за свети Владимир.
Отново се заковах на място.
— Направил си го?
— Да, но не намерих много за Анна. Всички книги са с разни родословия. За него пише само как лекувал хората, как ги връщал от прага на смъртта.
Това последното ме прободе като докосване до оголен нерв.
— А… имаше ли още нещо? — заекнах аз.
Той поклати глава.
— Не. Вероятно се нуждаеш от някакви по-стари, първични източници, само че тук не разполагаме с такива.
— Първични какво?
Той изсумтя и лицето му се озари от усмивка.
— Занимаваш ли се с нещо друго, освен да изпращаш бележки? Тъкмо за тях говорихме вчера в часа на Андрюс. Това са книги писани по времето, за което ти се интересуваш. Вторичните източници са писани от хора, които живеят днес. Но за да се сдобиеш с по-надеждна информация, трябва да намериш нещо, писано от самия него. Или от някого, който действително го е познавал.
— Хм, добре. На какъв ми се правиш сега, на млад гений ли?
Мейсън ме плесна леко по ръката.
— Само ти обръщам внимание, това е всичко. Ти си толкова разсеяна, не забелязваш много неща. — Усмихна се нервно. — А освен това… Наистина съжалявам за това, което казах. Исках само да…
Ревнува, осъзнах аз. Виждах го в очите му. Как не бях забелязала досега? Той е луд по мен. Май наистина съм разсеяна.
— Всичко е наред, Мейс. Да го забравим — усмихнах му се. — И ти благодаря, че си погледнал онези книги.
Той отново се усмихна, а аз влязох вътре. Стана ми тъжно обаче, задето не изпитвах същите чувства към него.
Глава 11
Имаш ли какво да облечеш? — попита ме Лиса.
— Хм? Какво?
Погледнах към нея. Двете чакахме да започне часът на господин Наги по славянско изкуство. Междувременно бях прекалено заета да подслушвам как Мия упорито отрича слуховете за своите родители пред една от приятелките си.
— Те не са били прости слуги или нещо подобно! — възкликна тя, видимо смутена. Лицето й се изопна в опит да добие надменно изражение. — На практика те са били съветници. Принцовете от фамилията Дроздов не са решавали нищо, без да се допитат до тях.
Едва не се задавих от смях, а Лиса само поклати недоволно глава.
— Прекалено много се забавляваш с това.
— Защото представлението е страхотно. Всъщност какво ме попита току-що? — Недочакала отговора й, зарових трескаво в чантата си, за да намеря гланца си за устни. Но като го намерих, свих устни в кисела гримаса — беше почти свършил; не знаех откъде да се сдобия с нов.
— Попитах те дали имаш нужда от нещо за обличане за тази вечер — повтори тя.
— Е, да, разбира се, че имам нужда. Само че нищо от твоя гардероб не ми става.
— И какво ще правиш тогава?
Свих рамене.
— Ще импровизирам, както винаги досега. Всъщност никак не ме вълнува. Радвам се, че Кирова ми разреши да отида.
Тази вечер имахме бал. Беше първи ноември или празникът Вси светии, което означаваше, че вече бе изтекъл почти пял месец. Очакваше се кралската свита да посети Академията, оглавявана от самата кралица Татяна. Но мен, честно казано, това не ме вълнуваше. Тя и преди бе посещавала Академията. Беше доста обикновено и не чак толкова велико събитие, както може да се стори някому. Освен това, след като поживях сред хората, сами избиращи водачите си чрез избори, вече нямах високо мнение за надутите кралски особи. Разрешиха ми да присъствам, защото всички останали щяха да бъдат там. Това бе шанс да се срещна за разнообразие с истински хора, а не да стоя заключена в стаята си. Малката глътка свобода определено си струваше да изтърпя досадните официални речи при откриването на церемонията.
След часовете не останах да си побъбрим с Лиса, както бях свикнала. Дмитрий спазваше стриктно обещанието си за допълнителните тренировки, така че и аз трябваше да спазя своето. Вече имах два допълнителни часа за практически упражнения с него — по един преди и по един след часовете. И колкото повече го наблюдавах, толкова по-добре разбирах на какво се дължеше репутацията му на смъртоносен противник. Той несъмнено знаеше много — шестте му татуировки под формата на мълнии го доказваха, — а аз изгарях от желание да ме научи на всичко, което знаеше.