Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
Когато пристигнах в гимнастическия салон, ми направи впечатление, че днес бе облякъл тениска и по-широки панталони вместо обичайните за него джинси. Изглеждаше добре. Всъщност много добре. Дори адски добре. Стига си го зяпала, веднага си заповядах аз.
Зае позиция пред мен така, че да застанем лице в лице. Кръстоса ръце.
— Какъв е първият проблем, с който ще се сблъскаш, когато се озовеш пред стригой?
— Че са безсмъртни?
— Помисли за нещо още по-важно. По-важно от това?
Замислих се.
— Може да са по-едри от мен. И по-силни.
Повечето от стригоите — освен ако преди това не са били простосмъртни хора — имат същия ръст като техните братовчеди мороите. В сравнение с нас, дампирите, стригоите са по-силни, с по-бързи рефлекси и по-изострени сетива. Ето защо ние, пазителите, тренираме толкова упорито — за да компенсираме.
— Това доста затруднява битките с тях, но не е невъзможно да бъдат победени — кимна Дмитрий. — Можеш да използваш прекомерно голямата височина и тегло на противника в негов ущърб.
Той се обърна и ми показа няколко техники, като ми демонстрираше каква трябва да е стойката на тялото и как се нанасят съкрушителните удари. Докато следях движенията му, донякъде ми стана ясно защо редовно ядях пердах при груповите ни упражнения. Бързо попивах неговите технически похвати и изгарях от желание да ги използвам на практика. Към края на часа той най-после ми позволи да се пробвам.
— Хайде, опитай се да ме удариш — подкани ме той.
Не се нуждаех от втора покана. Втурнах се напред, опитах се да го ударя и веднага бях блокирана и повалена на земята. Болката прониза цялото ми тяло, но отказвах да се предам. Отново скочих с надеждата да го издебна незащитен. Не успях.
След още няколко провалени опита се изправих и вдигнах ръце в знак, че искам прекъсване.
— Добре де, къде сбърках?
— Никъде.
Не бях убедена в това твърдение.
— Ако в нищо не съм сбъркала, досега да бях те проснала в безсъзнание на пода.
— Едва ли. Всичките ти движения бяха правилни, обаче това с първият път, когато наистина се опитваш да се биеш. Докато аз правя това от години.
Поклатих глава и завъртях очи при това изтъкване, че е по-стар и по-умен. Веднъж ми бе споменал, че е на двадесет и четири.
— Както кажеш, дядка. Може ли да опитаме отново?
— Вече закъсняваме. Не искаш ли да се приготвиш за вечерта?
Погледнах към прашния часовник на стената и рязко подскочих. Почти наближаваше часът за празничната вечеря. Тази мисъл ме зашемети. Чувствах се като Пепеляшка, само че без бална рокля.
— По дяволите, да, трябва да вървя.
Дмитрий тръгна пред мен. Докато го наблюдавах внимателно, осъзнах, че не бива да пропускам тази възможност. Нахвърлих му се изотзад, като избрах именно онази позиция, на която ме бе учил като стартова при атака на противника в гръб. Всичко беше перфектно изпипано от моя страна и той дори не би трябвало да успее да съзре, че му връхлитам от засада.
Ала преди да го достигна, той се завъртя невероятно бързо. С едно ловко движение ме сграбчи, сякаш бях лека като перце, и ме тръшна на земята, приковавайки ме като пеперуда в хербарий.
— Никъде не сгреших! — изпъшках.
Очите му бяха на нивото на моите, докато стискаше китките ми, обаче сега, кой знае защо, не изглеждаше толкова сериозен както по време на уроците. Сякаш се забавляваше.
— Бойният ти вик те издаде. Опитай се следващия път да атакуваш мълчаливо.
— Щеше ли да има разлика, ако бях съвсем тиха?
Замисли се върху въпроса ми.
— Не. Вероятно не.
Въздъхнах шумно, все още запазила остатъците от доброто си настроение, за да се оставя на разочарованието да ме срази без остатък. Имаше някои предимства да разполагам с такъв страхотен учител — такъв, който освен това се бе случил по-висок с две глави от мен и доста по-тежък, да не говорим за силата му. Не беше много грамаден, но тялото му бе изтъкано само от корави стегнати мускули. Ако успеех да го победя, щях да мога да побеждавам всеки друг.
Внезапно осъзнах, че той продължаваше да ме държи прикована към пода. Пръстите му, които стискаха китките ми, бяха топли и леко влажни. Лицето му бе на сантиметри от моето, а краката му и торсът му се притискаха плътно към моите. Част от кафявата му коса се бе спуснала около лицето и ми се стори, че той притаи дъх, загледан в мен, също като онази вечер, когато ни сгащи с Джеси в празния салон. И, о, Боже, ухаеше тъй добре. Внезапно ми стана ужасно трудно да си поемам дъх, но това нямаше нищо общо с усилената тренировка, нито с това, че притискаше гръдния ми кош.