Академия за вампири

— Не — отвърна тя и потисна смеха си. — Разбира се, че не.

Всъщност не разбирах какво й е толкова смешно, но ми беше ясно, че не желаеше повече да го обсъждаме. Това беше по времето, когато нашата телепатична връзка бе започнала да се оформя и нейните емоции започваха да проникват в мен, макар и само епизодично. Надигнах бутилката и вперих поглед в нея.

— Не мисля, че това вътре ще ни подейства.

— Така е защото едва ли има някакъв алкохол в…

Някъде наблизо се дочу шум от нещо, движещо се в храсталака. Веднага скочих на крака и се изпречих между нея и източника на подозрителния шум.

— Това е някакво животно — каза тя, когато след минута отново се възцари тишина.

Това обаче не означаваше, че не е опасно. Стражите в академията ни пазеха от стригоите, но диви животни като мечки или пуми често се появяваха в околността и ни напомняха, че съществуват и други заплахи.

— Хайде — казах й аз. — Да се прибираме.

Но не изминахме много, когато отново чух нещо да се движи, след което една фигура се изпречи пред нас на пътеката.

— Здравейте, дами. Беше госпожа Карп.

Ние замръзнахме на място и аз не успях да демонстрирам бързите реакции, които бях научила при тренировките, защото се забавих с няколко секунди, преди да скрия бутилката зад гърба си.

По лицето й се мярна бегла усмивка и тя протегна ръка.

Като покорна овца аз й подадох бутилката. Тя я сложи под мишница. После, без да промълви нито дума, се обърна. Ние я последвахме. Знаехме, че тепърва щяхме да си понесем последиците.

— Нима си въобразявате, че никой няма да забележи, че половината клас се е изпарил? — попита ни тя след малко.

— Половината клас?

— Някои от вас очевидно са избрали днешния ден, за да пропуснат занятията. Може би се дължи на хубавото време и пролетната умора.

Двете с Лиса се повлякохме подир нея. Откакто госпожа Карп излекува ръцете ми по толкова чудодеен начин, не се чувствах спокойно в нейно присъствие. Особеното й параноично поведение оказваше странно въздействие върху мен, по-странно, отколкото преди, дори плашещо. А напоследък не можех да я погледна, без да забележа онези белези по челото й. Обикновено гъстата й червена коса ги прикриваше, но невинаги. Понякога се виждаха нови белези, но имаше и периоди, когато старите напълно избледняваха.

От дясната ми страна се разнесе пърхащ звук. И трите спряхме.

— Предполагам, че е някой от съучениците ви — промърмори госпожа Карп и се обърна по посока на звука.

Но когато стигнахме до мястото, намерихме една голяма черна птица да лежи на земята. Птиците — и въобще повечето животни — никога не са ме вълнували, но дори и аз се възхитих на лъскавите й пера и свирепо заострения клюн. Вероятно можеше като нищо за нула време да изкълве нечии очи, ако не беше в това състояние — явно умираше. С последното си сърцераздирателно потрепване тя замря напълно.

— Какво е това? Да не е врана? — попитах аз.