Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
Десета глава
На заранта, когато излязох навън след закуската, чак ахнах — толкова хубаво бе наоколо. Малкото селце с шейсет-седемдесет къщи, „предградието“, се бе пръснало нашироко по склоновете на заоблените меки хълмове и тънеше в градини, из които вече дремливо зеленееха храстите цариградско грозде. Тясна речица разделяше на две веригите от хълмове и селцето. Тя лъкатушеше, бързо се губеше от очите вляво и вдясно, затова човек не можеше да разбере отведнъж къде се дочува плисък на вода върху воденично колело. Вдясно, далеч оттук, май бяха складовете за зърнени храни.
Зеленееха се от мъх покривите, по клоните на дърветата личеше лек зелен оттенък, петлите лениво, гърлено кукуригаха, пръстта из градините, черна, лъскава, вдигаше пара под наскоро варосаните дънери на ябълките. Встрани се подаваха двете кули на костьола.
Над всичко това цареше синьо синьото дълбоко небе, което сякаш изпълваше и гърдите.
Най-напред тръгнах към костьола, защото пръв ми попадна пред очите. Пък и кой друг познава историята на това или онова място по-добре от учителя по история и от свещеника!
Костьолът бе огромен, с две много високи кули. Бе построен в стила на онова патетично и същевременно просто белоруско бароко, каквото то бе в началото на XVII век. А може би в края на XI век. На едната от кулите имаше „дзигар“ — календар часовник, който за мое учудване вървеше.
Въпреки делника вратата на костьола бе отворена. Встрани, под клонестите стари дървета, бе оставен мотоциклет.
На вратата се появи среден на ръст мъж с цивилно облекло, късо подстриган. Кестенявите му коси бяха вече доста прошарени. Усмивката му бе детински хитра, лицето някак лисиче, но приятно. Сигурно такова лице е имал Ойленшпигел. Държаха ме нащрек само очите: ту се смееха, ту в тях се мяркаше нещо пронизващо внимателно, сякаш пронизват човека до дъно. Ту ставаха искристо сиви, ту сиво ледени.
— Тук ли е господин ксьондзът?
И тогава зазвуча най-чист — в театър „Янка Купала“ биха му завидели — белоруски език:
— Да. С какво мога да бъда полезен на другаряя…
— Антон Космич.
— Леанард Жихович. Какво ви води в този красив, но забравен край на родината?
С две думи, без да му разкривам целта си, му обясних, че съм дошъл да изследвам замъка и си показах документите.
— Хм. Добре че поне имате документи — за мое учудване той ги взе и внимателно ги огледа. — Че напоследък нещо мнозина се заинтересуваха от този злощастен замък… който може би скоро напълно ще изчезне.
— Защо?
— Ще го досъсипят хората, щом времето не успя да го премахне.
— Какво става?
— Канят се да пробиват зида. Щели да правят двор за добитъка.
— Хм. Дори да стане двор за добитъка — Жихович неодобрително ме погледна, но видя, че се усмихвам, — няма ли си врата?
— Има, но тясна. А в случай на пожар правилата на противопожарната охрана предвиждали два изхода. Искате ли да разгледате костьола?
— Затова съм дошъл.
Влязохме. Ксьондзът прегъна колене. Аз, разбира се, не.
Нашите предци не са коленичили. Просто влизали, размишлявали, колкото им било необходимо, и отново се връщали сред живота.
Огромната пещера на костьола бе това, което се нарича „мрак, напоен със светлина“. В ъглите бе полумрак. Под сводовете, по олтара и колоните — радостна, възвишена светлина. По стенописите, по резбата, по многобройните скулптурни фигури.
Тук нямам възможност да опиша цялото богатство на старинните икони. Някои бяха от XIV век. Не мога да опиша и стенописите, които излъчваха тъмни и светли багри, жълто и наситеносиньо. Невъзможно е да се опише и чудесната, стара диспропорция на фигурите пред олтара. Не мога.
Когато влязохме при органа, блеснал матово в черно и златисто, в леко ръждиво и угаснало зелено, ксьондзът внезапно ми рече:
— Това не е нищо! Ако погледнете отгоре — свят ще ви се завие от красотата.
Широк корниз обхващаше целия храм, на височина осемнадесет метра, леко бе наклонен надолу и бе широк към седемдесет сантиметра.
— Елате — Леанард Жихович леко прекрачи през парапета на балкона и тръгна като по път по този кошмар.
— Не трепери! — казах си аз. Погледнах надолу, съзрях фигурки на хора колкото кутре. Ксьондзът вървеше пред мен и ми даваше разумни, поучителни и ясни обяснения. Сякаш изобщо не помисляше, че по този мост към пъкъла може да се върви по друг начин, освен като по път: