Чест

Изобщо не ти се сърдя. Животът ни е сътворен от Аллаха, единствено от него.

Напоследък се будя с тежко чувство. Става нещо. Вече не мога да спя в леглото си. Заспивам по столовете. Не помага нищо. Сънувам кошмари. Ще ми мине разбира се. Няма страшно.“

Джамила остави химикалката и отпусна безжизнено ръка, а по челото й се показаха бръчки. Чуваше, че откъм северозапад се приближават хора, трима-четирима, предположи. Под тежките им ботуши пукаха съчки и се търкаляха камъчета, които се устремяваха шумно към долината.

Можеше да са войници. Или разбойници. Можеше да е всеки. Джамила погледна вратата. Беше залостена, а проядените от дървоядите капаци по прозорците бяха затворени. Джамила се забради и свали от стената пушката. Не можеше да направи нищо повече.

Искаше да довърши писмото. Трябваше на всяка цена да сподели с Пембе за лошите си предчувствия и да я предупреди да не предприема с брака си нищо безразсъдно или пък нередно. Но кога ли в живота Пембе е била предпазлива? Нейната близначка, слабичкото момиче, което вечно задаваше невъзможни въпроси и все питаше защо корените на дърветата са в земята, а не нагоре във въздуха, където могат да пият направо от дъждовната вода, беше порасла, но не се бе променила.

Претегляйки всичко в душата си, Джалдила се притесняваше и от това, че сестра й е с лице като отворена книга. Каквото и да изпитваше Пембе, от най-дребната радост до намек за скръб, то се изписваше върху лицето й. Щом не умееше да крие и най-простите чувства, как щеше да скрие от всички безразличието към собствения си брак?

Стъпките навън се приближиха и накрая спряха пред вратата на Джалдила. Чу се много тихо почукване, плахо, но настойчиво.

Тя си пое дълбоко въздух, каза набързо една молитва и отвори.

Отпред стояха трима мъже и две кучета зад тях. Бяха контрабандисти, Джамила го виждаше. По мустаците им имаше късчета лед — като висулки по стряха. Единият от мъжете излезе напред. Едър, с хлътнали очи и златен зъб. Джамила го беше виждала и друг път, беше им главатар.

— Жена ми — отсече бандитът — Трябва да дойдеш с нас.

— Кога започнаха болките?

— Преди два часа, може би повече.

Джамила кимна и след като си взе палтото и пушката, тръгна след тях.

По-късно през нощта — в порутена къща с дупки от куршуми по вратата и покрив от гофрирана ламарина, — с окървавено потно лице, Джамила държеше най-странното новородено, на което се бе натъквала някога.

Беше момиче, или, по-точно, момиче и половина. Към гърдите и корема му беше прикачено телцето на момченце. Бяха започнали пътешествието в утробата на майка си като близнаци, но едното дете се беше развило, а другото бе спряло по средата, сякаш се беше уплашило от света, който му предстоеше да види, и се беше отказало. Недоразвитото дете беше останало прикачено към близначката си.

— Трябва да отидете в града — каза Джамила. — Налага се операция. Второто тяло трябва да се махне. И тогава детето ви ще бъде добре.