Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Но това, смаяно си мислеше тя, беше именно възгледът за човешката съдба, който най-страстно мразеше и отхвърляше: че човек винаги трябва да е увлечен от някакъв недостижим, блестящ образ, винаги да е осъден да се стреми, но не и да постига. Нейният живот и нейните ценности не можеха да я доведат дотук — никога не беше откривала красота в копнежа по невъзможното и никога не беше смятала възможното за недостижимо. Но беше стигнала до това и не можеше да намери отговор.
Не можеше да се откаже нито от него, нито от света, мислеше си тя, докато гледаше Голт тази вечер. Отговорът изглеждаше по-труден в негово присъствие. Чувстваше, че не съществува проблем, че нищо не може да се сравни с факта, че го вижда, нищо не може да има силата да я накара да си тръгне — и заедно с това — че нямаше да има право да го погледне, ако се откажеше от железницата. Усещаше, че го притежава, че са се разбрали за неназованото от самото начало — и едновременно с това — че той можеше да изчезне от нейния живот, и на някоя бъдеща улица във външния свят да я подмине със спокойно безразличие.
Забеляза, че не я разпитва за Франсиско. Когато говореше за посещението си, тя не виждаше реакция по лицето му — нито одобрение, нито гняв. Стори й се, че е усетила един недоловим оттенък в сериозното му, внимателно изражение: сякаш ставаше въпрос за нещо, за което е решил да не изпитва чувства.
Смътните й опасения се превърнаха във въпросителен знак, който на свой ред започна да дълбае като свредел ума й през следващите вечери — когато Голт напускаше къщата и тя оставаше сама. Той излизаше през вечер, след вечеря, без да й казва къде ходи, и се връщаше след полунощ и дори по-късно. Тя се опита да не си позволява да открие с какво напрежение и безпокойство го чакаше да се върне. Не го питаше къде прекарва вечерите си. Колебанието, което я спираше, беше твърде силното и желание да разбере и тя продължаваше да мълчи, като някаква неясна форма на неподчинение — отчасти към него, отчасти към собствената си тревога.
Не искаше да признае онова, от което се страхува, или да му придаде убедителната форма на думите — познаваше го само чрез грозното, заядливо натякване на непризнатата емоция. Част от тази емоция беше безжалостно негодувание, каквото не беше изпитвала никога преди: това беше нейният отговор на ужаса, че в живота му може да има друга жена. Но негодуването беше омекотено от някаква здрава същност в онова, от което се боеше — като че ли тази заплаха можеше да бъде преборена, а — ако се наложи — и приета. Но имаше и друг, по-грозен страх: гнусният силует на саможертвата, подозрението, което не смееше да изрече за него — че той иска да се махне от пътя й и да позволи празнотата да я принуди да се върне при мъжа, който беше неговият най-любим приятел.
Минаха дни, преди тя да заговори за това. Сетне, веднъж по време на вечеря, когато той тъкмо щеше да излиза, тя осъзна особеното удоволствие, с което го наблюдаваше да яде храната, която беше приготвила — и изведнъж, неволно, сякаш това удоволствие й даваше право, което не дръзваше да назове, сякаш радост, а не болка разчупваше съпротивата й, тя се чу да го пита:
— Какво правите през вечер?
Той отговори просто, като да мислеше, че тя отдавна знае.
— Преподавам.
— Какво?
— Чета курс от лекции по физика, както правя всяка година през този един месец. Това е моята… На какво се смеете? — попита той, видял облекчението, мълчаливия смях, който като че не беше насочен към неговите думи, а после, преди тя да отговори, той се усмихна, отгатнал отговора, и тя видя нещо дълбоко лично в усмивката му, нещо, което беше почти безсрамна интимност — в контраст със спокойния, безличен и нехаен начин, по който той продължи: — Знаете, че това е месецът, през който всички ние търгуваме с достиженията от истинските си професии. Ричард Хали изнася концерти, Кей Лъдлоу участва в две пиеси, написани от автори, които не пишат за външния свят, а аз чета лекции и докладвам за работата, която съм извършил през годината.
— Безплатни лекции?
— Разбира се, че не. Курсът струва десет долара на човек.
— Искам да ви чуя.
Той поклати глава.