Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
„Какво!“ — изрева капитанът от другия край на лодката.
„Не може да бъде!“ — писна старшият механик. И също се наведе, за да се взре в лицето ми.
Вятърът внезапно стихнал. Отново завалял дъжд и мекият неспирен и донякъде тайнствен шум, с който морето отговаря на пороя, зазвучал от всички страни в нощта.
— Отначало бяха твърде зашеметени, за да хабят много думи — уверено разказваше Джим, — а какво трябваше да им кажа аз? — Той се запъна за миг, после с усилие продължи: — Наричаха ме с най-ужасни имена…
Гласът му, приличащ на шепот, от време на време зазвучаваше силно, укрепнал поради презрението, сякаш ставаше дума за някакви нечувани гадости.
— Беше ми все едно, както и да ме наричаха — мрачно рече той. — В гласовете им звучеше омраза. Хубава работа! Те не можеха да ми простят, че се бях озовал в лодката. Тази мисъл им беше омразна. Побесняха… — Той се изсмя нервно. — Но това ме въздържа от… Вижте! Седях на носа скръстил ръце върху планшира…
Джим ловко седна на края на масата и скръсти ръце.
— Ей така — разбирате ли? Достатъчно беше едва-едва да се отпусна назад и щях да се озова… при останалите. Едва-едва да се отпусна…
Той се намръщи и като почука със средния пръст челото си, каза многозначително:
— Тази мисъл през цялото време ми беше в главата. През цялото време… А дъждът, студен, като топящ се сняг — не, още по-студен, — падаше върху тънките ми памучни дрехи… Никога няма да ми бъде толкова студено. И небето беше черно, съвсем черно. Нито една звезда, никакъв проблясък на светлина — нищо отвъд пределите на проклетата лодка и на ония двамата, които джафкаха срещу мене, както паленцата лаят някой крадец, подгонен от тях на някакво дърво. „Джаф! Джаф! Какво правиш тук? Бива си те, няма какво! Тук няма място за такива като тебе! Какво? Вече не си така пощурял? Вмъкнал си се в лодката? Не те бива за живота. Джаф! Джаф!“ Мъчеха се да се надлаят. Капитанът джафкаше от кърмата; завесата на дъжда ми пречеше да го виждам, не разбирах напълно мръсния жаргон, с който ме ругаеше. „Джаф! Джаф! Ау, ау, ау! Джаф! Джаф!“ Приятно беше да ги слушаш. Уверявам ви, това ме ободряваше. То спаси живота ми. А те все крещяха, сякаш искаха с вик да ме катурнат зад борда… „Как събра смелост да скочиш? Тук не си нужен. Ако знаех кой седи тук, щях да те хвърля зад борда, пор проклет! Какво направи с онзи човек? Как се реши да скочиш, страхливецо? И защо ние тримата да не те хвърлим зад борда?…“
Задъхваха се от викове. Дъждът отмина. И отново настъпи тишина. Около лодката не се чуваше никакъв звук. Искаха да ме изхвърлят зад борда! Е, тяхното желание би се изпълнило, ако седяха и мълчаха. Да ме изхвърлят зад борда! Биха ли го направили? „Опитайте — казах аз. — За два пенса бих скочил!“
„И много добре ще направиш!“ — писнаха и двамата.
Беше така тъмно, че можех да ги различа само когато се раздвижваха. И, право да си кажа, съжалявам, че не се опитаха!
Аз неволно възкликнах:
— Какво необичайно положение!
— Не е лошо, а? — каза Джим като във вцепенение. — Те, изглежда, мислеха, че по някаква причина съм пречукал огняря. Защо да го убивам? И как можех да зная дали съм го убил? Нали бях попаднал по някакъв начин в лодката?… — Мускулите около устата му се свиха и неволна гримаса проряза маската, която прикриваше лицето му — силна, мимолетна конвулсия като блясък на мълния, която осветява за миг скритите извивки на облака. — Да, бях. Седях с тях в лодката — нали? Не е ли ужасно: нещо те е подбудило да извършиш такава постъпка, а после върху тебе пада отговорност! Какво знаех за техния Джордж, заради когото вдигаха вой? Помня, че го видях как лежеше сгърчен на палубата.
„Убиец и страхливец!“ — продължаваше да ме обижда старши механикът. Изглежда, само тези две думи му идваха наум. Беше ми все едно, но цялата тази врява почна да ме гнети.
„Млъкни“ — казах. Тук той събра всичките си сили и отчаяно закрещя:
„Ти го уби! Ти го уби!“
„Не — извиках и аз, — но ей сега ще убия теб!“
Скочих, а той шумно падна назад през седалката. Не зная как стана това. Беше съвсем тъмно. Изглежда, е искал да побегне. Стоях неподвижно, извърнал лице към кърмата, а жалкият втори механик захленчи: „Как можеш да си позволиш да удариш човек със счупена ръка… а пък се мислиш за джентълмен!“
Чух хрипливо мърморене. Сега другият тип бе тръгнал към мене, потраквайки с веслото по кърмата.
Видях как се приближава огромен, огромен — такива ни се представят хората в мъгла или насън.