Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
— Мадлен ли? Не, тя е просто приятелка. Познавам я от малко момиче. Някак странно ми се вижда да мисля за секс с нея.
Изабел изпита невероятно облекчение.
— Но тя е много красива.
— Да, красива е. — Корин отново започна да шари с ръце по голото й тяло.
— Защо не си се оженил? — попита Изабел. Беше глупав въпрос, но ако не го зададеше, щеше да експлодира.
Отговорът му беше един малък шок.
— Бях женен. — И след малка пауза: — Тя почина.
— О! Какъв ужас…
Изабел изобщо не беше допуснала подобна трагедия. Разпаднал се брак, да, случваше се на много хора, включително и на нея, но смъртта на единия беше съвсем различно — беше болезнено, драматично, дълбоко уязвяващо преживяване. Прииска й се да не беше повдигала въпроса.
Изведнъж всичко престана да бъде толкова хубаво. Тя усети как кожата й настръхва.
И Корин го забеляза. Той внимателно прокара ръка по настръхналите косъмчета на ръката й.
— Беше отдавна — продължи той и в този миг и на него му се струваше, че е изтекло много време. — Живеехме в Париж. И тя беше архитект като мен.
— Ти архитект ли си?
— Бях архитект. При това добър.
— А кой стопанисваше „Ринкинкин“, докато си бил архитект? — Всъщност много повече я интересуваше съпругата му, но не смееше да пита за нея.
— Тогава баща ми беше още жив. Но и той не беше някакъв селянин. Беше образован библиотекар и там се запознали с майка ми — в библиотеката. Дядо ми бил ужасен: да има зет библиотекар! Идело му веднага да лиши майка ми от наследство, но тя била единствената, която можела да поеме имението. Брат й се запилял след войната някъде из чужбина и го обявили за безследно изчезнал. Така че баща ми трябвало да захвърли книгите и да стане овощар. Противно на очакванията си, у него избуяла същата любов към прасковите и селото, като у дядо ми. Той дори приел името Ле Бер, за да не се затрие то. Дядо ми бил страшно впечатлен, че у един библиотекар може да настъпи такава промяна. На смъртното си легло признал, че от уважение към баща ми започнал дори да чете, когато имал време. За съжаление не помня дядо си — когато е починал, съм бил само на две, но сигурно е бил чудат старец. Леля Жермен му е сестра. Когато беше по-добре, ни разказваше вицове за него. Щеше да е хубаво, ако ги бяхме записвали.
Той се засмя.
— За беда, през седемдесетте се появи братът на мама, безследно изчезналият, и понеже дядо беше забравил да го отпише от наследниците си, половината от „Ринкинкин“ остана на него. Това беше причината за прословутия кредит, от който още не можем да се оправим.
— И къде е този брат сега?
Корин сви рамене.
— Отново изчезна безследно. Взе си парите и оттогава не се е мяркал тук.
— Колко жалко. Тези пари сега щяха да ви дойдат много добре.
Корин вече нямаше желание да разтяга семейни истории:
— Навън е още тъмно. Което значи, че можем или да подремнем някой и друг час, или…
Изабел усети нещо твърдо до бедрото си. Тя го затърси опипом с наслада и сключи ръка около него.
— Или… — каза тя и се наслади на възбудата в очите му. Бяха зелени като евкалиптови бонбони.
Изабел спеше. Устните й бяха леко разтворени и тя шумно вдишваше и издишваше. Това не беше хъркане, а по-скоро тихо стенание.
„Никоя жена не би издавала доброволно такива звуци“, помисли си Корин, възторжено и развълнувано едновременно. Тя беше красива с дългите си, извити като на кукла мигли, с нежната, посипана с лунички кожа и със светлата разрошена коса, разпиляла се по възглавницата. И ухаеше вълшебно, ако си заровиш носа в нея. Корин заопипва с очи извивките на тялото на Изабел, очертани под мекото, тънко одеяло, до коленните ямки, в които се беше свила Пастис и мъркаше доволно. По някое време през нощта котката беше седяла на перваза и със силно мяукане молеше да я пуснат да влезе.
— Боя се, че и тя иска да участва — беше казал Корин, когато животното скочи на леглото, но Изабел само се засмя в полусън.
И тя като котката се беше свила на кълбо, притиснала гръб до корема му — поза, която очевидно й беше изключително удобна, но пък веднага го възбуди.
Щом обаче чу спокойното й дишане, Корин се ограничи само с това, да зарови лице в косите й и да вдиша аромата им.
Ама че нощ!
Отдавна не му се беше случвало да се чувства толкова щастлив, така жизнен и млад. Все пак се беше уморил и не искаше нищо повече от това, да лежи до Изабел и да поспи няколко часа. Нощ като тази, в която се редуваха любене и разговори, му напомни за студентските години. Тогава нямаше значение колко късно е станало и какво предстои на следващия ден. Веднъж беше отишъл на изпит, без да е спал през последните четирийсет и осем часа. Тогава се бе запознал с онова прекрасно момиче… Луиз? Както и да е, та те редуваха любене и учене по конспекта и Корин беше изкарал шестица на изпита. Е, очевидно вече нямаше тази енергия, но въпреки това се чувстваше свеж.