Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
— Нищо не е — каза той предишната вечер на снимката на Катрин. — Само е… Три години са много време. А тя наистина е много красива.
Катрин не беше отвърнала нищо, както винаги когато той споделяше с нея. (Корин би се учудил много, предвид начина, по който възприемаше света, ако тя си отвореше устата.) Но той знаеше, че ако имаше начин жена му да проговори, щеше да го упрекне за трите години, прекарани в Париж след погребението й.
Докато беше болна, двамата често си говореха за „времето след това“; по-точно Катрин говореше, а той не искаше да слуша. За нея бе толкова важно Корин да е щастлив и без нея, че нищо не беше в състояние да я накара да види колко е абсурдно желанието й. Да бъде щастлив без нея — това нито го можеше, нито пък го искаше!
— Обещай ми… — така започваше всяко нейно трето изречение и той ги беше намразил.
Някои от тези изречения бяха безобидни и нямаше причина исканите обещания да не бъдат изпълнени:
„Обещай ми да не слагаш лампа на гроба ми. Всички са ужасни.“ За да й докаже противното, той и досега търсеше някоя изискана лампа, но Катрин имаше право — предлагаха само ужасни модели.
„Обещай ми да попречиш на родителите ми да се скарат на гроба ми.“ Тъстът и тъщата му — разведени от години — бяха успели както никога да не се скарат и да не си изсъскат, така че не се наложи Корин да се справя с това.
„Обещай ми да раздадеш всички мои неща. Не искам да живееш в музей.“ Приятелките й бяха разграбили дрехите й, бижутата и разни вещи за спомен; той запази само няколко предмета и снимки.
Но имаше и такива желания за обещания, които предварително бяха обречени.
„Обещай ми, че напролет ще се наслаждаваш на Париж и без мен.“
Що за гавра. През тези три години той бе ходил два пъти до Париж, и двата пъти при тъста си по работа. Занесе цветя на гроба, който тъстът му поддържаше с много пари. Последният път наистина беше през пролетта, но му стана неприятно. Беше се надявал да се оттегли от фирмата на тъста си с известна сума, само че в този случай договорът предвиждаше друго. А и тъстът му се сърдеше, задето иска да напусне.
— Ти си архитект, а не строител — каза той. — Ако твърдо си решил да съсипеш живота си, моля. Но няма да ти плащам за това.
Предвид дълговете, с които бе натоварено „Ринкинкин“, Корин неведнъж се бе опитвал да помоли богатия си тъст за пари, ала гордостта му го възпираше. И разумът също. Тъстът му го харесваше, ценеше го като архитект, но беше скъперник и никога не би дал пари току-така, без да има изгода от това.
„Обещай ми, че ще имаш деца. Сигурна съм, че ще бъдеш чудесен баща.“
Катрин беше направила един аборт, непосредствено преди да се разболее. По нейно желание никой никога нямаше да научи за това. Пометна още в началото на бременността, но беше измислила име на детето — Ейми.
— Щяхме да купим една от онези колички с три колела, в които бебето може да фучи по тротоарите, а ние да я тикаме с ролери из Париж. Щеше като никое друго дете да е запозната с парижката архитектура и, разбира се, щеше да се научи да свири на пиано. През зимата щяхме да я пращаме с баба й на ски в Гренобъл, а ние щяхме да прекараме две седмици съвсем сами на някоя яхта на Карибите, където да работим за братче или сестричка…
„Обещай ми, че никога няма да загубиш тези трапчинки.“
„Тези трапчинки“ междувременно се бяха превърнали в дълбоки бръчки и Корин не вярваше да са се получили от прекалено много смях. Те, заедно с още някои линии, които той приписваше в голяма степен на вечните грижи за тези пусти пари, издаваха, че междувременно е станал на трийсет и девет. И макар последните три години да се бяха изнизали неусетно, Корин имаше усещането, че Катрин и нейната смърт са останали далеч в миналото. Месеци наред той се събуждаше сутрин, очаквайки инстинктивно да я намери до себе си; ала всяка сутрин осъзнаването, че тя не е жива, го връхлиташе като бясно куче и всяка сутрин му се искаше да заспи отново и никога повече да не се събуди. Тези дни обаче останаха в миналото, както и нощите, в които го преследваха кошмари, сънищата, в които една отслабнала, белязана от химиотерапията Катрин говореше с него и искаше да изтръгне обещания, които той не можеше да изпълни.
Тук, в „Ринкинкин“, в земята на дедите си, той се чувстваше у дома, работата по имението му се струваше много по-смислена, отколкото задачите му на архитект. Тук нямаше нищо, което постоянно да му напомня за Катрин, тук всичко си беше такова, каквото е било в детството му. Красотата на природата през различните сезони, присъствието на майка му, на сестрите му и на малкия му племенник, хубавото ядене, което им поднасяше Матилд — всичко това му действаше изключително благоприятно.