Житията на светците

Все пак този път не беше толкоз тревожно и забързано както предишния път, след като онази змия я ухапа. Заварих дядо си сам в задната стая. След няколко минути той, Ди Лучи и аз вече се бяхме настанили във фиата на Ди Лучи, който веднага потегли към вкъщи. Аз, придружаван от Ди Лучи, заварих мама сгърчена от силна болка край стената на клетката за прасетата. За мое успокоение сега тя стенеше по-слабо, но беше вкопчила ръце в корема си; чак сега успях да си обясня онази загадка с кръвта по ръцете на майка ми — на дървеното трупче пред нея лежеше едно обезглавено пиле, а до него се виждаше окървавения сатър и едно легенче, почти пълно с кръв.

Ди Лучи първо подхвана майка ми под мишниците, а после й помогна да се облегне на стената на обора.

— За бога, Кристина, какво става с теб?

Но тя намери сили само колкото отново да простене едва чуто. Очите й се замъглиха и накрая Ди Лучи се видя принуден да преметне едната й ръка през рамо, за да я повлече към вратата на обора и оттам по стъпалата нагоре. В това време дядо ми ни чакаше навън край автомобила на Ди Лучи.

— Иди да се погрижиш за овцете — нареди ми той. — Не се плаши, майка ти няма да умре.

Ди Лучи нагласи майка ми на задната седалка и след броени секунди колата потегли, оставяйки зад себе си облак от прах, докато се отби към шосето, за да изчезне в посоката, водеща към Коле ди Папа.

Още тогава бях решил какво трябва да се направи. Тази мисъл всъщност се зароди в главата ми по-отдавна, когато Джузепина посети майка ми скоро след като мама бе ухапана от онази змия. Имаше шанс Ди Лучи, докато беше в обора, да е видял пилето, което майка ми бе заклала там. Така че май трябваше да не забравям за тази възможност. А пък дядо ми, макар рядко да слизаше до обора, все още държеше много на своите домашни животни, защото всяка зима разчиташе на тях за нашата прехрана. Но аз вече се бях примирил с тази вероятна опасност. Сега всичките ми мисли бяха обсебени от усилията да си припомня препоръките на Джузепина. Много важно бе всичките тези неща да бъдат извършени с най-голяма точност. Невъзможно бе майка ми да не се е била подготвила да изпълни съвета, който Джузепина й бе дала. Иначе защо би събирала кръвта в легенчето? Ами… можеше ли мама просто да е била решила да използва тази кръв за нещо, което искала да сготви, но нещо е сбъркала и се е ядосала? Но сега, след като бях научил толкова много — от съучениците си, от подочутите разговори между другите, от разказите на дядо ми, от случайно събраните факти, за които Фабрицио споделяше с мен — всичко това така се обърка в мислите ми, че чак главата ме заболя. Съществуваха безброй начини, чрез които да накараш врага ти да страда: като изсипеш натрошено стъкло в отпечатъците от стъпките му или като хвърлиш палтото му в огъня; знаех още, че имаше птици, които не бива да бъдат избивани през определено време от годината, особено фазани и мушитрънчета, защото който ги убива, ще си счупи някоя кост или кравите му ще дават кърваво мляко; наясно бях и с това, че имаше места, където е забранено да се завърташ или да носиш там вретено, особено по протежението на шосето или пред наскоро засята нива, защото растенията в нея ще поникнат много изкривени и ниски. Заради всичко това, когато вече се бях върнал в обора, за да прибера закланото пиле и главата му в една торба от зебло, аз си припомних окървавените ръце на мама. Видението ме порази с необичайната си яснота — от стичането на капките кръв до огъня накрая. Затова сега още по-уверено надникнах навън през вратата на обора, за да съм сигурен, че никой не ме следи, след това се затичах надолу по пътеката, докато торбата от зебло се мяташе насам-натам, окачена на рамото ми.