Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
Майка ми диво се озърна наоколо. Накрая със замах разтвори вратата на килера, измъкна една чаша от там и я запрати към вратата, зад която се беше барикадирала Мария. Чашата се пръсна на десетки парченца, които се посипаха по целия под.
— Кажи на твоя Винченцо — задъхано изрече мама, запращайки следващата чаша в същата посока, — че само ако докосне с пръст моя син, очите ще му изтръгна и ще ги хвърля на кучетата! На кучетата!
Майка ми се обърна към ъгъла, където Винченцо още трепереше заедно със сестра си.
— Чу ли това, Винченцо? Кълна се, че ще я убия, дори и ако трябва заради нея в ада да горя!
Повече от дузина жени се бяха насъбрали отвън пред портата на Мария в смълчан полукръг, а зад тях се мяркаха неколцина от моите съученици.
— А пък вие го кажете същото на вашите хлапаци — провикна се майка ми, като огледа скупчилите се жени. — И ако някоя има нещо да ми рече, да го рече още сега, право в лицето.
Ала жените само я гледаха мълчаливо. Аз с ужас проумях, че те всичките бяха до смърт изплашени, сякаш вярваха, че моята майка ще изпълни заканата или ще им навлече някакво проклятие, ако дръзнат да й се опълчат. Майка ми повтори заплахата си, но нито една от жените не посмя да я погледне право в очите.
Накрая, под втренчения поглед на майка ми, те започнаха предпазливо да се отдръпват, една по една, безшумни като привидения, към безопасните убежища на техните кухни.
Четиринайсета глава
Скоро след схватката й с Мария някакви нови демони обладаха майка ми. Намерих я в обора, облегната на ниската преграда около клетката за прасетата. Прасетата се бяха разквичали както никога досега. Насред мръсния под се виждаше локва от повръщано с някакъв невиждан синкав цвят. Майка ми приглушено стенеше, когато се доближих към нея. А после тялото й рязко политна напред и последва нов пристъп на повръщане, от който подът наоколо съвсем се оплиска. Чак сега забелязах, че ръцете й бяха целите в кръв. В следващия миг вече търчах запъхтян, с все сили нагоре по стъпалата, за да изскоча на „Сан Джузепе“ и да се втурна към кръчмата на Ди Лучи.
Все пак този път не беше толкоз тревожно и забързано както предишния път, след като онази змия я ухапа. Заварих дядо си сам в задната стая. След няколко минути той, Ди Лучи и аз вече се бяхме настанили във фиата на Ди Лучи, който веднага потегли към вкъщи. Аз, придружаван от Ди Лучи, заварих мама сгърчена от силна болка край стената на клетката за прасетата. За мое успокоение сега тя стенеше по-слабо, но беше вкопчила ръце в корема си; чак сега успях да си обясня онази загадка с кръвта по ръцете на майка ми — на дървеното трупче пред нея лежеше едно обезглавено пиле, а до него се виждаше окървавения сатър и едно легенче, почти пълно с кръв.
Ди Лучи първо подхвана майка ми под мишниците, а после й помогна да се облегне на стената на обора.
— За бога, Кристина, какво става с теб?
Но тя намери сили само колкото отново да простене едва чуто. Очите й се замъглиха и накрая Ди Лучи се видя принуден да преметне едната й ръка през рамо, за да я повлече към вратата на обора и оттам по стъпалата нагоре. В това време дядо ми ни чакаше навън край автомобила на Ди Лучи.
— Иди да се погрижиш за овцете — нареди ми той. — Не се плаши, майка ти няма да умре.
Ди Лучи нагласи майка ми на задната седалка и след броени секунди колата потегли, оставяйки зад себе си облак от прах, докато се отби към шосето, за да изчезне в посоката, водеща към Коле ди Папа.
Още тогава бях решил какво трябва да се направи. Тази мисъл всъщност се зароди в главата ми по-отдавна, когато Джузепина посети майка ми скоро след като мама бе ухапана от онази змия. Имаше шанс Ди Лучи, докато беше в обора, да е видял пилето, което майка ми бе заклала там. Така че май трябваше да не забравям за тази възможност. А пък дядо ми, макар рядко да слизаше до обора, все още държеше много на своите домашни животни, защото всяка зима разчиташе на тях за нашата прехрана. Но аз вече се бях примирил с тази вероятна опасност. Сега всичките ми мисли бяха обсебени от усилията да си припомня препоръките на Джузепина. Много важно бе всичките тези неща да бъдат извършени с най-голяма точност. Невъзможно бе майка ми да не се е била подготвила да изпълни съвета, който Джузепина й бе дала. Иначе защо би събирала кръвта в легенчето? Ами… можеше ли мама просто да е била решила да използва тази кръв за нещо, което искала да сготви, но нещо е сбъркала и се е ядосала? Но сега, след като бях научил толкова много — от съучениците си, от подочутите разговори между другите, от разказите на дядо ми, от случайно събраните факти, за които Фабрицио споделяше с мен — всичко това така се обърка в мислите ми, че чак главата ме заболя. Съществуваха безброй начини, чрез които да накараш врага ти да страда: като изсипеш натрошено стъкло в отпечатъците от стъпките му или като хвърлиш палтото му в огъня; знаех още, че имаше птици, които не бива да бъдат избивани през определено време от годината, особено фазани и мушитрънчета, защото който ги убива, ще си счупи някоя кост или кравите му ще дават кърваво мляко; наясно бях и с това, че имаше места, където е забранено да се завърташ или да носиш там вретено, особено по протежението на шосето или пред наскоро засята нива, защото растенията в нея ще поникнат много изкривени и ниски. Заради всичко това, когато вече се бях върнал в обора, за да прибера закланото пиле и главата му в една торба от зебло, аз си припомних окървавените ръце на мама. Видението ме порази с необичайната си яснота — от стичането на капките кръв до огъня накрая. Затова сега още по-уверено надникнах навън през вратата на обора, за да съм сигурен, че никой не ме следи, след това се затичах надолу по пътеката, докато торбата от зебло се мяташе насам-натам, окачена на рамото ми.