Синьо злато
- Автор: Касслер Клайв, Кемпрекос Пол
- Серия: NUMA Files #2
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: Венус прес
- ISBN: 954-780-008-6
- Переводчик: Александър Владовски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Синьо злато». Краткое содержание книги:
Ръководителят на специална група при Националната агенция за морско и подводно дело Кърт Остин започва разследване, по повод неочакваната смърт на стадо изчезващ вид китове, което го завежда в Мексико. Там някой прави опит да отпише завинаги него и миниподводницата му. В същото време, престъпна банда бракониери в пищната зеленина на Южна Америка, не се спира и пред убийства, преследвайки целта си — кражба на лековити растения за милиони долари.
Тя ги отведе от пътеката и потънаха в тъмната гора. По лицата и краката си усещаха ударите на храсти и тръни. Виещите гласове се чуваха по-тихо. Със същия успех можеха да бъдат и по средата на земното кълбо. Сигурно и там беше така горещо и тъмно.
— Къде ни водиш? — попита Гемей, спряла да си поеме дъх.
— Не може спира сега. Чуло идва скоро!
И наистина, необикновеният боен вик започна да се усилва. След няколко минути, жената на Дитер спря. Намираха се при няколко дървета, до чиито огромни, безформени стволове, извисили се на повече от тридесет метра, изглеждаха като джуджета. Теса едва се виждаше в оскъдната лунна светлина, процедена през короните. Тя бе вдигнала ръка. Двамата погледнаха към върховете. Виждаха единствено тъма, разкъсана тук-там от сребристата сивота на нощното небе.
Жената разбра тяхното объркване и като учителка на слепи деца, разтвори дланите им и постави там нещо, което приличаше на умряла змия. Дебели, найлонови въжета. Пол си спомни коланите на Арно и приятелчето му, както и забележката на Дитер за цепелина. Той бързо направи клуп около тънката талия на жена си. Тя затегли другия край на въжето и тялото й започна да се издига над земята. Пол се огледа. Жената на Дитер бе изчезнала. Бяха сами.
— Давай нагоре! — каза той. — Аз съм веднага след теб. — Завърза второ въже около собствения си кръст и с мощни движения се издигна на няколко метра. От звука на тежкото и дишане разбра, че Гемей е точно над него.
Отдолу пак се разнесе странният боен вик. Появиха се факлите на чуло. Те ги хвърляха във въздуха, където описваха дъга и падаха като изгорели комети. Гемей и Пол очакваха да ги нанижат на огромните стрели, в чиито обсег все още оставаха, но не спираха да се катерят.
Тъкмо когато решиха, че са извън заплахата от стрелите, погледнаха надолу и видяха двама индианци да се издигат по въжета. Естествено, помисли си Пол, след като има две въжета, защо да няма още.
Гемей извика отгоре:
— На върха съм!
Пол продължи да се изкачва, докато усети протегнатата ръка на жена си, да му помага да се прехвърли на един клон, дебел колкото човек. Сумтейки от напрежение, той се изтегни отгоре и протегна ръка, в търсене на опора. Тя докосна гладка, гумирана повърхност. Уловената светлина на луната едва проникваше през висналата над върхарите лека мъглица, но все пак видя голяма покривка от мрежа и тръбна конструкция, отпусната като огромна паяжина върху короната на дървото. Гениално построена работна площадка, помисли си Траут, но се налагаше да запази възхищението си за по-късно. Изпод краката им се донасяше тежко дишане. Пол посегна за ловджийския си нож и си спомни, че един туземец му го бе отнел заедно с колта.
Гемей извика и посочи облото очертание на малко облаче над главите им. Отдолу се чу счупване на клонки. Чуло бяха на една ръка разстояние. Пол се освободи от клупа и с несигурна стъпка през поддаващата настилка стигна до котвено въже. Хвана го и с помощта на собственото си тегло придърпа надолу гондолата на балона, за да може Гемей да се прехвърли в нея. Влезе и той.
— Имаш ли представа, как се управлява такова нещо? — попита Гемей.
— Не може да е особено сложно. Да приемем, че е лодка. Първата работа е да се отвърже.
Гемей бе управлявала яхта по Великите езера като дете, така че сравнението бе окуражаващо, макар и да не го прие. Бързо развързаха още въжета. Гондолата се поколеба, после взе решение и бавно се издигна над дърветата. Погледнаха надолу и забелязаха сенките, подскачащи с надежда да уловят някое въже, но вече бяха в безопасност.
Издигнаха се високо над изпълнените с мъгла долини, проснали се във всички посоки и започнаха да се полюляват като спора на глухарче в размисъл, дали просто не бяха заменили една серия неприятности с друга.
11
— Senor? Senor!
Очите на Остин се отвориха, за да съзрат бели бакенбарди, наболи върху пергаментови бузи и беззъба уста, разчекната в усмивка като на динен фенер. Беше лицето на мексиканския рибар, когото бяха срещнали със Завала предния ден на скалите. Остин лежеше по гръб в открита, дървена лодка, с глава положена върху въжено руло. Още си беше в неопрена, но екипировката липсваше. Изправи се с помощта на ръцете — нелека задача, поради болката в ставите и хлъзгавата купчина риба, върху която бе проснат.
Един рибар, който много приличаше на първия, чак до дупките на фасадата, седеше в другия край на лодката и наблюдаваше Завала. Обикновено прилежно сресаната назад коса на Джо, сега стърчеше в стотици посоки, а от шортите и фланелката му капеше вода. Имаше замаян вид, но беше в съзнание.