Синьо злато

— Ама че досадно! — Гемей дъвчеше съсредоточено вафлата си. — Да имате представа къде може да се намираме, мистър Син на Рибар.

Той поклати глава.

— Бих желал баща ми да е тук. Той се е учил на навигация по стария начин, преди да станем зависими от електрониката.

— Ами компаса?

— Няма голяма полза от него, след като не разполагаме с наземни ориентири. Това очевидно е изток. — Той посочи слънцето.

— Селото на Холандеца е разположено на югозапад от Рамирес — каза Гемей. — Ако насочим това нещо на североизток?

Пол се почеса по главата.

— Това би свършило работа при положение, че се намираме точно на мястото, от което се качихме в този ветроход. Снощи имаше вятър. Не знам на какво разстояние може да ни е отнесъл. Това е от голямо значение, а пък за горелките ни е останало съвсем малко гориво. Трябва да вземем единствено правилното решение. Резервоарът на двигателя е пълен, но от това няма кой знае каква полза, ако не можем да поддържаме височината си.

Гемей погледна към зеления океан.

— Много е красиво.

— Не чак колкото три рохки яйца и бекон с пържени картофки.

Тя му подаде нова вафла.

— Използвай въображението си!

— Това правя. Опитвам се да си представя, по какъв начин са докарали в гората тоя въздушен кораб. Биха могли да долетят в него, но това е малко вероятно, защото той не може да побере всички запаси и горивото, от които имат нужда. Така че, според мен, са го пуснали някъде недалеч от мястото, където го намерихме.

— След като няма пътища — продължи Гемей нишката на логиката, — вероятно са го докарали по вода. Ако открием реката или неин приток, ще можем да се върнем по нея до лагера на доктор Рамирес. Може би, ако се издигнем на по-голяма височина, ще имаме по-широк обзор над гората.

— Гениално — похвали я Пол и натисна педала.

Горелките реагираха с гърлен шепот и след кратка пауза, апаратът започна да се издига. Докато отиваха нагоре, слънчевата топлина започна да суши мъглата. Дървесните корони се показаха, под формата на разкъсани зелени петна. Върху тях, като коралови рифове, цъфтяха червеникави букети.

На около деветстотин метра, Гемей присви очи през мъглявината.

— Виждам нещо в далечината — съобщи тя.

Пол включи двигателите и завъртя руля, който командваше жилата към кормилото отзад, докато корабът бавно се извъртя. Забръмчал равномерно с водно охлаждания си двигател, той преодоля инерцията, набра скорост и не след дълго, пропелерът ги тласкаше напред с близо двадесет километра в час. Гемей бе намерила бинокъл и се опитваше да види с него накъде се бяха насочили.

— Невероятно! — извика тя, когато мъглата се поразреди.

— Какво виждаш?

Гемей замълча за миг и сетне каза с кротко благоговение: