Синьо злато

— Не съм искал да кажа, че няма да ти съобщя. Просто отбелязах, че бихме могли да преговаряме.

— Всички възможности за преговори са пропилени. За съжаление. Писна ми от цялата история. Писна ми и от тебе! — Той вдигна дулото към устата на Дитер. — Писна ми от лъжливата ти уста!

Последва страхотен гръм и долната част на главата на Холандеца изчезна в пурпурен облак. Монокълът падна от неповярвалото око и тялото му се гътна назад, като дънер, отрязан с моторен трион.

Французинът насочи димящото дуло към Пол.

— Що се отнася до вас, не съм сигурен, дали говорите истината или не. Инстинктът ми казва, че не лъжете. Много жалко, задето е трябвало да гостувате на тая свиня. Нямам нищо против вас, но не мога да позволя да си тръгнете с информация за случилото се тук. — Поклати тъжно глава. — Уверявам ви, красивата ви жена няма да се мъчи.

Пол бе на светлинни години преди французина. Съкратената процедура при екзекуцията на Дитер го изненада, но той веднага схвана какво означава тя за него и Гемей. Никакви свидетели. Длъгнестото тяло на Пол и привичната мудност на движенията му бяха измамни. Когато бе нужно, той можеше да се движи бързо. Напрегна мускули, готов да хване китката на Арно и да я извие към земята. Даваше си сметка, че в най-добрия случай, би могъл да поеме с тяло куршума, но това би дало на Гемей възможност да избяга в суматохата. При по-лошия вариант, щяха да бъдат убити и двамата.

Докато показалецът на Арно се втвърдяваше върху спусъка, а Траут се готвеше за предсмъртен скок, откъм индианеца с бейзболната шапка на „Янките“ се чу някакъв шум, наполовина ръмжене, наполовина — кашлица. Той изпусна пушката и сега гледаше ужасен кафявия ствол на огромна стрела, която стърчеше на повече от половин метър от гърдите му. Около нея всичко почервеня. Мъжът понечи да я изтръгне, но силното кръвотечение си каза думата и той се строполи до тялото на Дитер.

Един туземец викна „Чуло!“ и втора гигантска стрела го покоси, едва успял да извика.

Възгласът бе подет от ужасената тълпа:

— Чуло! Чуло!

Разнесе се странен, виещ звук и в зеленината се мерна призрачно синьо-бяло лице. След това друго и за миг подобните на маски лица сякаш изпълниха цялото пространство. Още стрели процепиха въздуха. Нови туземци паднаха. Факлите летяха, хвърлени в паника на земята.

В тъмнината и объркването, дългата ръка на Пол хвана Гемей за рамото и я измъкна от нейния транс. Ниско приведени, те тичаха към реката с една и съща мисъл в главите: „Право в лодката“. В бързината си, почти щяха да прегазят една стройна фигура, която излезе от храстите и им препречи пътя.

— Стой! — късо нареди тя. Беше Теса, жената на Дитер.

— Отиваме към лодката — обади се Гемей. — Ела с нас!

— Не — каза тя и посочи реката. — Виж!

В светлината на факли, се виждаха десетки синелики мъже, пристигащи в огромни лодки.

Жената дръпна Гемей за ръка.

— Насам е по-добре.