Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Тъкмо това ще направим.
Въпреки желанието да побегне, трептящо във всеки негов крайник, Снори влезе в пещерата, свел брадвата, тихо, но без да се прокрадва. На няколко крачки навътре усети, че е сам. Обърна се и подкани с жест Тутугу. Другата половина от ундоретите стоеше на същото място, където бяха говорили, сгушен в кожите и подплатения си жакет, увил ръце около себе си толкова силно, че едрото му туловище почти бе изтъняло от стискане. Снори го подкани пак, по-настоятелно. Тутугу хвърли отчаян поглед към небето и бързо влезе в пещерата.
Тръгнаха тихо към един тунел в дъното на пещерата, на няколко метра зад грамадното куче. Размерите на звяра преизпълваха сетивата на Снори, силната кучешка миризма, топлият му дъх, когато мина на няколко стъпки от голямата муцуна. Гърбът му се отриваше в стената на пещерата при всяка стъпка. А в най-близката точка едно огромно око се отвори сред нагънатата кожа на кучешкото лице и изгледа непроницаемо Снори. За миг той замръзна, стиснал здраво брадвата, и я вдигна на сантиметър-два, преди да се сети колко малко би му послужила. Вперил поглед в тунела, Снори продължи, а Тутугу хриптеше зад него, като че ли ужасът го бе сграбчил за гърлото.
Двайсет крачки по-нататък се озоваха извън полезрението на кучето, в тунел прекалено нисък и тесен, за да може то да ги подгони. Снори усети как тялото му се отпуска. Когато бе дошъл фенрисовият вълк, той поне можеше да напада, да насочи енергията си в битката. Сдържането на тези инстинкти бе изпънало всяка негова фибра почти до скъсване.
— Хайде. — Той кимна напред към сиянието, отразяващо се в стените на тунела.
Нов завой ги изведе в пещера, озарена отгоре през пукнатини в дебелата планина към далечното небе. Под тях се простираше малко езерце, сияещо от светлината. Залата, голяма колкото залата на всеки ярл, бе осеяна с признаци за обитаване. Сламеник, отрупан с кожи, почерняла камина до някакъв естествен комин в скалата, котел пред нея, други съдове, скупчени от едната страна, тук-там моряшки сандъци, някои затворени, други отворени — в тях се виждаха дрехи и чували с провизии. Две жени седяха близо една до друга на дъбови столове, резбовани в туртански стил. Държаха между себе си разгърнат свитък и по-младата плъзгаше пръст по някаква линия върху него, а по-старата гледаше и кимаше.
— Влезте, щом трябва. — Скилфар вдигна ръка. Плътта ѝ бе също толкова бяла, както когато ги бе приела на кръстопътя на Строителските линии, пазен от пластимасовата армия на Хемрод, само дето вече не димеше от студ. Очите ѝ бяха в същото зимно синьо, но сега бяха очи на старица, а не на леден демон.
Снори направи няколко крачки в помещението.
— А, воинът. Но без принца този път? Освен ако не е напълнял… малко. — Скилфар килна глава и погледна покрай Снори към Тутугу, който неуспешно се опитваше да се скрие в сянката му. По-младата жена със сплетената коса остави свитъка, без да се усмихва.
Снори направи още една крачка, после осъзна, че продължава да държи брадвата.
— Извинявам се. — Нагласи я на гърба си. — Този твой звяр ми изкара акъла! Не че една брадва би ми помогнала много.
Тя се подсмихна.
— Значи сте се опълчили на моя мъничък Бобо, а? — Погледът ѝ се стрелна към входа зад него. Снори се обърна. Едно дребно кученце с къси лапички, сбръчкана муцунка и широки гърди бе последвало Тутугу. Сега клечеше и се взираше нагоре към дебелака с тъжни очи, а едно зъбче стърчеше от долната му челюст между гънките на муцуната му.
— Как…
— Всичко на тоя свят зависи от това как гледаш на него, воине. Всичко е въпрос на перспектива и зависи от твоето положение.
— И какво е моето положение, вьолва? — Снори запази гласа си уважителен, а и честно казано, винаги бе уважавал мъдростта на вьолвите, или руническите сестри, както ги наричаха някои. Или северните вещици, според Джал. Макар че бяха скарани с жреците на Один и Тор, руническите сестри винаги даваха съвет, който в сърцевината си изглеждаше по-честен, по-мрачен, изпълнен със съмнения вместо с високомерие. Разбира се, вьолвите, с които си бе имал работа в миналото, не бяха нито толкова прочути, нито толкова смущаващи като Скилфар. Някои казваха, че тя е майка на всички вьолви.
Скилфар погледна жената до себе си и каза:
— Кара?
Жената, севернячка на може би трийсет лета, се намръщи. Прикова Снори с обезпокоителен поглед и прокара пръсти по руните на плитките си. Те я бележеха като мъдра отвъд годините ѝ.
— Той стои в сянка — каза тя. — И в светлина. — Мръщенето ѝ се усили. — Отвъд смъртта и загубата. Вижда света… през ключалка? — Поклати глава и руните затракаха.