Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Има дни, в които Етиен седи с нея и й чете с кадифения си глас; има и други, в които обявява, че го боли глава, и се уединява под ключ в стаята си. Мадам Манек скришом носи на Мари-Лор шоколади, пастички… Изстискват лимони в чаши, пълни с вода и захар, и тя оставя Мари-Лор да смуче до пръсване.
— Колко време стои заключен, лельо?
— Ден-два… — казва мадам Манек. — Понякога повече.
Едната седмица в Сен Мало се превръща в две. Мари заживява с чувството, че животът й — като „Двадесет хиляди левги под водата“ — е разделен на две. Първи том, в който двамата с татко й живееха в Париж и ходеха на работа, и сегашния, втори том, в който немците ръмжат с мотоциклети през странните, тесни улички, а вуйчо й се крие в собствения си дом.
— Папà, кога ще си тръгваме?
— Като разбера какво става в Париж.
— Защо са ни сложили в тази микроскопична спалня?
— Можем да си изчистим и стая долу, ако искаш.
— А тази срещу нашата?
— Чичо ти Етиен не иска да я използваме.
— Защо?
— Била на дядо ти.
— Кога ще идем до морето?
— Не днес, Мари.
— Поне да обиколим квартала?
— Опасно е.
Ще й се да се разреве. Какво му е опасното? Като отваря прозореца, не чува писъци или взривове, само крясъците на птици — „гаргите“, както им казва прачичо й, шума на морето и ръмженето на някой случаен самолет, прелитащ високо в облаците.
Убива времето с обиколки из къщата. Първият етаж принадлежи на мадам Манек: чист, лесен за ориентиране, пълен с гостенки, които се мушкат през задния вход за по някоя клюка. Има трапезария, фоайе, хол с бюфет, пълен с прастара посуда, която дрънчи при всяко преминаване, и врата, която свързва кухнята със стаята на мадам Манек: легло, мивка, цукало.
Единайсет вити стъпала водят до втория етаж, от който лъхат миризмите на минало величие: стара шивалня… някогашна слугинска стая… Точно тук, на стълбищната площадка, й каза мадам Манек, гробарите изтървали ковчега с пралелята на Етиен. „Сандъкът се отвори и тя се изтърколи чак до долния етаж. Но нищо й нямаше.“
На третия етаж — други вехтории: сандъци с буркани, метални дискове и ръждясали триончета за ажурна резба; кофи с неща, които биха могли да са електрически части; техническа литература, на купчини край тоалетната. Четвъртият етаж е вече буквално залят от вещи — в стаите, из коридорите и на стълбището: кошове с — най-вероятно — машинни части… кутии от обувки, пълни с винтове… архаични куклени къщи, правени от прадядо й. Огромният кабинет на Етиен е заел целия пети етаж и е или гробовно тих, или пълен с музика и пращене на радиостанции.
Следва шестият етаж: вляво — мъничката и подредена стая на прадядо й, право напред — тоалетната, и малката стая вдясно, в която спят тя и татко й. При вятър — което значи почти винаги, със стенещите си стени и тракащите жалузи, с претъпканите стаи и виещото се насред тях тясно стълбище къщата изглежда като видим израз на духовната същност на чичо й: тревожна, усамотена, но пълна с чудеса, оплетени в паяжини.
В кухнята приятелките на мадам Манек се прехласват от косата и луничките на Мари-Лор. В Париж, казват те, хората чакали по пет часа за къшей хляб. Изклали домашните си любимци, трепели гълъби с тухли, за да си ги сварят. Нямало свинско, нямало заешко, нямало карфиол. Фаровете на автомобилите били боядисани в синьо и през нощта градът бил тих като гробище: без автобуси, без влакове, без бензин. Мари-Лор седи на квадратната маса с чиния бисквити пред себе си и си представя възрастните жени с прошарени от вени ръце, мътни очи и големи уши. От кухненския прозорец долита острото „чив-чив-чив“ на лястовица, стъпки по крепостните зидове, звън на стоманени струни, удрящи се о мачти, шарнири и вериги, скърцащи из пристанището. Призраци. Немци. Охлюви.
Хауптман
Доктор Хауптман, дребничък розовобузест преподавател по техника, разкопчава месинговите копчета на куртката си и я закача на облегалката на един стол. Казва на учениците от класа на Вернер да извадят по една метална кутия от шкафовете в дъното на лабораторията.
Във всяка има части, лещи, предпазители, пружини, скоби и съпротивления. Голяма макара медна тел, малко чукче и двуполюсен акумулатор с размерите на обувка — неща, за които Вернер не е и мечтал. Дребничкият преподавател застава пред черната дъска и начертава схема на прост учебен предавател за морзова телеграфия. Оставя тебешира, допира един срещу друг тънките си пръсти и казва на момчетата да сглобят схемата, използвайки материалите от кутията.
— Имате на разположение един час.
Повечето от момчетата пребледняват. Изсипват всичко на масите и страхливо ровичкат в частите, все едно са извънземни. Фредерик взима няколко и ги гледа объркано.