Септемврийски светлини [bg]

— Кажи ми го пак сутринта.

— Добре, аз ще претърся източната част. Ще се срещнем тук след петнайсет минути. Ако дотогава не сме намерили нищо, значи късметът не е на наша страна и ще си оберем крушите — каза той примирено. — Обещавам ти.

Тя кимна. Момчето ѝ подаде кутията кибрит.

— За всеки случай.

Ирен я прибра в джоба на жилетката си и отправи последен поглед към Исмаел. Той се наведе и леко я целуна по устните.

— Добра сполука! — промълви.

Без да дочака отговор, той закрачи към източния край на коридора, потънал в непрогледен мрак. „Добра сполука“ — помисли си Ирен.

Ехото от стъпките на момчето заглъхна зад гърба ѝ. Тя пое дълбоко дъх и се отправи към другия край на галерията, пресичаща централната ос на сградата. Коридорът се разклоняваше при главното стълбище. Ирен надникна предпазливо към бездната, която се спускаше към най-долния етаж. От фенера, разположен най-горе, падаше лъч разсеяна светлина, образувайки дъга, която нарушаваше мрака.

От това място галерията се раздвояваше — на юг и на запад. Западното крило бе единственото, което имаше изглед към залива. Без да се двоуми, Ирен пое по дългия коридор, оставяйки зад себе си уютната светлина на фенера. Изведнъж зърна ефирна преграда — полупрозрачна завеска от тюл; пространството зад нея изглеждаше съвсем различно от останалата част на галерията. Тук не се виждаха никакви кукли, дебнещи в мрака. На венеца, придържащ завесата, бе избродирана една буква: инициалът А.

Ирен разгърна с ръце тънката материя и премина тази странна граница, която сякаш разделяше западното крило на две. Студен полъх погали лицето на девойката и тя за пръв път забеляза, че стените са покрити със сложна плетеница от релефи, гравирани в дървената ламперия. От мястото, където бе застанала, се виждаха само три врати — по една от всяка страна и една в дъното на коридора. Последната бе най-внушителна и върху нея личеше същият инициал, избродиран и върху завесата.

Ирен пристъпи бавно към тази врата. Релефите около нея изобразяваха непонятни сцени, в които участваха причудливи създания. Заедно те изграждаха панорама от тайнствени знаци, чийто смисъл напълно убягваше на Ирен. Когато стигна до вратата, вече ѝ изглеждаше съвсем невероятно Хана да е обитавала стая в тази част на дома. Но това пространство излъчваше загадъчно очарование, което надделя над злокобната атмосфера на недостъпно светилище, витаеща наоколо. Въздухът сякаш бе пропит с невидимо присъствие, което бе почти осезаемо.

Сърцето на Ирен се разтуптя и тя хвана дръжката на вратата с трепереща ръка. Нещо я възпираше. Някакво предчувствие. Все още имаше време да се върне назад, да се срещне с Исмаел и да избягат заедно, преди Лазарус да е открил, че са нахълтали в дома му. Кръглата дръжка леко се завъртя под пръстите ѝ, изплъзвайки се от ръката ѝ. Ирен затвори очи. Нямаше работа в тази стая. Трябваше само да се върне по обратния път. Нямаше защо да се поддава на нереалната атмосфера, изкусителна като блян, който я мамеше да бутне вратата и да прекрачи прага без път назад. Момичето отвори очи.