Среднощният диамант [bg]

— Вие сте баланкуанец.

— Наполовина баланкуанец.

— Не изглеждате… искам да кажа, всъщност не съм срещала някого от тях. Но никога не бих се досетила, че не сте… — Насмалко не казах един от нас, а после се почувствах глупаво. Често се бях оплаквала заради враждебното разделение „ние“ и „те“ между осфридианци и сирминиканци и въпреки това ето че го правех спрямо друга група хора.

— За баланкуанците е по-очевидно какъв съм, отколкото за осфридианците.

— Знаят ли? Тук или в Кейп Триумф? Той поклати глава:

— Повечето не знаят. Така е по-просто.

— Значи имате възможност да се слеете с тях.

— Ти това ли искаш да направиш? Наложи се да обмислям дълго този въпрос.

— Винаги ще възприемам себе си като сирминиканка — и се гордея с това. Но се опитвам да оцелея в осфридиански свят. Опитвам се да си спечеля уважението му. Не знам дали това звучи смислено.

— Звучи напълно смислено. — За миг погледът му стана вглъбен. — Когато другите те пренебрегват с такава лекота, искаш — не, имаш нужда — да им докажеш, че грешат. Да изискаш това уважение.

Наклоних глава така, че да ме вижда по-добре.

— Все още ли говорим за мен?

Той примигна и съсредоточи вниманието си отново върху мен.

— Чувстваш се много умна днес, нали?

— Е, вие не сте единственият, който е добър в „разчитането“ на хората.

— Очевидно не толкова добър — каза той с насмешливо сумтене. — Даже и аз се заблуждавам понякога.

Ето го. Признание за постижението ми.

— Казахте ми да се упражнявам. Не уточнихте върху кого.

— Хей, не те укорявам. Справи се добре. — Той направи пауза, мислите му отново се отклониха от мен. Или към мен? Към миналата вечер? — Направи каквото трябваше. Но защо да се изненадвам? Ако не виждаш варианти, си ги създаваш сам. Поне така съм чувал.

Тъмните му очи отново се бяха приковали върху лицето ми, жадно очакващи да доловят всяка частица от реакцията ми. Усмивката ми се стопи. Защо тези думи ми звучаха познато? Защо изглеждаше толкова самодоволен?

— Добри братко, оценявам загрижеността ви. И сте прав — отчаяните момичета, които нямат други варианти, наистина прибягват към отчаяни средства. Но аз не съм едно от онези момичета.

— Не си отчаяна? — попита той с тон, изненадващо ироничен като за свят човек.

— Не съм лишена от възможности за избор. Ако не виждам такива, тогава си ги създавам сама.

Ахнах:

— Това… сте били вие! Почти преди година. Монахът на стъпалата на църквата заедно със Седрик.

Никога не бях виждала толкова широка усмивка върху лицето на Грант.

— Откъде мислиш, че ми хрумна идеята да разуча имението ви? В онзи ден сър Роналд ме караше да се упражнявам с различни маскировки, а после съдбата ми предостави идеалния начин да шпионирам в Адория. Бях чувал за Бляскавия двор преди, но дотогава не бях проумял пълния му потенциал.