Среднощният диамант [bg]

Той се облегна на перилата на кораба и ме погледна в лицето, подпрял лакът върху дървото. Беше един от онези редки дни, когато вятърът беше утихнал и оставяше черната му коса да се спуска спокойно около лицето. Не се случваше често да успея да го видя толкова ясно.

— Знам, че можеш. Просто не искам да пропусна нищо.

Подобна откровеност от негова страна беше рядко явление и аз се озовах в също толкова неочаквана роля, в която трябваше да му вдъхвам увереност.

— Няма. Ще се справите с това. Ще откриете тези изменници и ще прекъснете притока им на ресурси. Ще станете герой.

На повърхността се появи искрица от сухия му хумор:

— Имаш голяма вяра в мен. Откъде знаеш, че всъщност не съм ужасен шпионин? Познаваш ме от няма и два месеца.

— Познавам ви от почти година — поправих го. — Всеки, който може успешно да се преструва на монах, на жител на Флатландс и на… какъвто там сте сега, няма да срещне никакви затруднения да спипа шепа недоволни мъже.

— Надявам се да си права. Шепа недоволни мъже могат да нанесат голяма вреда, особено мъже, които са свикнали с властта и привилегиите.

— Знам. Защото те не са тези, които всъщност трябва да се справят с последствията. — Някъде под лъжичката ми се загнезди студенина, докато из ума ми се завъртяха образи от миналото. — А невинните, хората, които дори не искат да бъдат въвличани.

— Адория няма да се превърне в Сирминика, Мирабел. Мекотата на тона му ме удиви толкова много, колкото и ако беше изкрещял.

— Как разбрахте, че си мислех точно това?

— Защото внимавам. Защото мога да се досетя, че не просто бягаш на ново място — а бягаш от старо. Носиш призраците си.

Потръпнах:

— Какво трябва да значи това?

— Така казват баланкуанците, когато държиш духовете на любимите си хора наблизо. Че притеглянето ти е твърде силно, за да ги пуснеш да продължат към следващия свят. — Той ми отправи многозначителен поглед. — А понякога тяхното притегляне е твърде силно. Като това на баща ти върху теб.

Просто се взирах в него.

Грант сви рамене и отбеляза:

— Казах ти, гледам и слушам внимателно.

— Баща ми беше герой. Спаси безброй животи. — Ядосах се, виждайки самодоволното изражение на Грант. — Не съм длъжна да ви разказвам историята на живота си! А и не виждам вие да преливате от истории за баща си.

— Искаш да научиш за него?

— Сякаш пък наистина бихте ми разказали.

Грант, който се бе облегнал на парапета, промени позата си: надвеси се през него и скръсти ръце, така че сега виждах само профила му. Остана мълчалив толкова дълго, та си мислех, че е изоставил темата, докато не каза:

— Беше осфридианец. Майка ми го срещнала, когато дошла в Кейп Триумф с една търговска група. Така и не се оженили и тя не го видяла никога повече, след като заминала. Баланкуанците вярват, че е редно бащите да отговарят за обучението на синовете. Ако бащата не може, с това се наема друг роднина от мъжки пол. С мен се зае чичо ми, но мразеше това. Мразеше мен. А когато бях на десет, най-накрая заяви, че не било редно да ми отказва „истинското“ ми наследство. Изпрати ме обратно в Кейп Триумф да намеря баща си, но него го нямаше там. Не беше се връщал от години.