Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— О, така ли? — Очите й се присвиха предизвикателно.

— Да — казах, правейки същото, опитвайки се да не се ухиля.

— Тогава защо носиш този пистолет навсякъде, където отидеш?

— Защо всички трябва да се заяждат с Маргарет?

Тя повдигна вежда.

— Преди не си носила.

— Не съм била и измъчвана почти до смърт преди.

— Точно това имам предвид — каза тя, но лицето й омекна, а аз осъзнах, че не трябваше да го споменавам. Очевидно това да ме измъчват на по-малко от петнадесет метра от нея й бе причинило не малък стрес. Или кошмари. — И съжалявам, че го казах толкова грубо — продължи тя.

Куки сложи ръка на рамото й.

— Не — казах аз, пристъпвайки напред и поемайки хубавата й брадичка в ръка. — Съжалявам, че се случи, Амбър. И много съжалявам, че беше толкова близо, когато стана.

Никога не й бях казвала, че мъжът, който ме атакува, е бил в стаята при нея за Бог знае колко време, преди да се появя. Никога не бях казвала дори на Куки, а никога не криех тайни от нея. Но нямах представа как би го приела, знаейки как разрухата в живота ми се бе прехвърлила в нейния. Почти бе станала причина дъщеря й — и самата тя, в този ред на мисли — да бъдат убити. Просто не знаех как да й кажа.

— Е, ще ми се да бях по-близо — каза тя, гласът й бе натежал от разпаленост. — Бих го убила заради теб, Чарли.

Придърпах я в прегръдка, по грациозното й тяло имаше повече кокали, отколкото плът.

— Знам, че би го направила. В това не се съмнявам.

— Прекъсвам ли нещо?

Погледнах покрай Амбър, когато влезе сестра ми Джема. Тя имаше дълга, руса коса и големи, сини очи, покрай което бе гадно да растеш, получавайки въпроси като „Защо не си хубава като сестра си?“ Не че съм била злобна.

С Джема не бяхме супер близки, докато растяхме. Нейното настояване, че мащехата ни не е извънземно чудовище, изпратено от малко селище някъде на седмия пръстен на Сатурн, пречеше на разбирателството ни, без значение дали сме сестри, или не. Но сега, когато бе психиатър, можехме като зрели хора да говорим за факта, че мащехата ни е извънземно чудовище, изпратено от малко селище някъде на седмия пръстен на Сатурн. Макар че все още не ми вярваше.

Амбър се обърна.

— Здрасти, Джема — каза тя, преди да се насочи към компютъра ми. Или да се опита да се насочи към компютъра ми. — Може ли да си обновя статуса, преди да си напиша домашните, Чарли? — Тя си изви врата така, че да може да вижда над стената от кутии. Да се надяваме, че щеше да открие компютъра. Не го бях виждала от седмици, но със сигурност беше там, където го оставих.

— Разбира се. Какво ще напишеш?

— Ще кажа на всички, че с мама проведохме „разговора“. — Тя постави въздушни кавички на конкретната информация.

Изсумтях и се смръщих на Куки.

— Онзи за птичките и пчеличките?

— О, не, не този — каза Амбър. — Този го водихме преди години. — Макар да бе висока, все пак я изгубих, когато влезе в гората от квадратни дървета. Но гласът й се носеше пред кутиите силен и ясен. — Онзи за това как момчетата са извънземни, изпратени на Земята, за да събират интелект от млади, гъвкави умове като моя. Очевидно няма да бъда напълно в безопасност от методите им, докато не стана на тридесет и седем и половина.