За честта на крадеца [bg]

Мълчание. Спазмите в гърдите ми продължаваха. Издишах постепенно, накъсано, с надеждата да ми олекне поне малко.

— Може би е време да видим докъде можем да тласнем един главатар — каза вторият мъж.

— Тоест към война? — уточни Мардата.

— Ако имаме…

И тогава ме напъна кашлицата. Стиснах и устни, и зъби. Напразно. Успях само да превърна кашлицата в пръхтене. Побързах да затисна устата си с длан. Фунийката се измести и се преобърна. Второ пръхтене. Докопах фунийката и пак я сложих над пролуката.

Мълчание. После непознатият подхвърли:

— Плъхове?

— Плъховете не кихат.

И пак тишина. Нещо тупна на пода, последвано от приглушена псувня.

— Що за гадост! — изръмжа Мардата. — Хич не се промъквайте, ами тичайте да го сгащите! По-живо!

Скочих и хукнах, навеждах се под гредите и прескачах купчинки боклук. Под себе си чувах гласове и тропот. Не знаех точно къде е стълбата от долния етаж, но не се съмнявах, че могат да се качат бързо на тавана. Заобиколих дъските, които ми се бяха сторили прогнили, и кривнах към прозорчето.

Провирах крак, когато таванът зад мен започна да се осветява. Някой тичаше тежко по стъпала. Мардата викаше, носеха някаква лампа нагоре. Измъкнах се, плъзнах се покрай издадената навън рамка на прозорчето и огледах покрива. Никой не се катереше отдолу, нито се спускаше отгоре.

Най-разумно беше да офейкам веднага. Само че аз се покатерих малко, преместих се по билото и седнах над прозорчето. Вторачих се надолу и извадих рапирата си от ножницата.

Сега от прозорчето бликаше светлина, твърде ярка в ранната вечер. Примигах няколко пъти, за да се нагоди нощното ми зрение.

Под мен Мардата пак се разпсува, защото бе открил следите ми на тавана. По звуците личеше, че са се качили поне четирима.

Някой заслони лампата и аз стиснах по-здраво дръжката на рапирата. Нямах желание да очистя никого, исках само да ги разубедя да не ме гонят. Ако бях късметлия, щеше да надникне първо Мардата. Имах въпроси към него.

От прозорчето се подаде глава с плоска сива шапка, после и широки рамене, покрити с куртка в кафяво и златисто. Главата се завъртя да огледа покрива. Зърнах под шапката къса стоманеносива коса.

— Виждаш ли нещо? — попита Мардата отвътре.

Главата пак се завъртя — и изведнъж замря. Мъжът изви тялото си бавно и накрая погледна нагоре към мен. Имаше широк нос и издадена брадичка. Не видях явни белези, но разпознах веднага лице на боец — суров и непреклонен мъж, който не се бои от рани. Той зърна приготвената за удар рапира над себе си и бавната му усмивка откри малки равни зъби.

— Няма да го спипаме тази вечер — каза с дълбокия си стържещ глас, който вече можех да свържа с лице. — Не и без твърде големи усилия и неприятности.

— Гнусотия! — изръмжа Мардата. — Трябва да знаем какво е чул. И за кого работи.

Мъжът под мен изви вежди. Престорих се, че разглеждам рапирата, после тръснах глава. Той сви рамене, после кимна към останалите вътре и ме погледна питащо — може ли вече да се прибере?