За честта на крадеца [bg]

Мардата издаде някакъв звук — може би смях, може би кашлица.

— И вашите хора нямат нищо общо с това, така ли?

— Нейните хора не разбунват духовете — възрази непознатият. — Твоите го правят. Размотават се по улиците и се мъчат да сплашат всички. Вярно, хората очакваха Нико да направи нещо, но не чак да се развихри. И сега, момко, жителите на Десетте пътя плюят, когато казват името му. А някои плюят върху остриетата, докато ги точат. Това, което правите, е твърде…

— Твърде подобно на онова, което Нико прави често ли? — заяде се Мардата.

— Твърде шумно, твърде прибързано.

— Значи е каквото той поиска — пак се сопна Мардата. — На Нико му харесва да вижда свършена работа. Няма да си рискувам главата, за да става всичко само когато вие пожелаете. Вие първи накарахте местните хора да настръхнат и не обвинявай мен, ако не се държат както ви е удобно. Моят тартор не ми придиря, стига да не започна война тук.

Вторият мъж помълча.

— Знаеш, че може и това да се случи, нали?

— Какво да се случи? Аз да започна войната или тя да си започне самичка?

— Или едното, или другото.

Този път неволно вдишах през зъби и малко оставаше да се задавя. Война между сродниците в Десетте пътя? Щяха да потекат реки от кръв. В повечето квартали войната си оставаше между нас, без да набъркваме баламите. Случваше се империята да забележи какво става, но не й пукаше, ако се задоволявахме само да се колим помежду си.

Само че в Десетте пътя не беше така. Започнеше ли разюздана война, местните банди щяха да се възползват, за да уреждат стари сметки, дори ако не бяха пряко засегнати. И нямаше да подбират кой си го отнася — сродник или балама. Всеки раздор, истински или въображаем, щеше да е повод за мъст. И клането щеше да стане неудържимо.

Твърде много бунтове бяха започвали в Десетте пътя и империята не би си затворила очите за война между бандите в квартала. При първия признак, че не е само борба за територии, империята щеше да прати легионите си — Черните пояси с мечове в ръце. Ако легионите не се справеха, щеше да дойде ред и на Белите пояси както в разправата с Исидор, Тъмния крал.

Потръпнах. Предпочитах да не мисля за Белите пояси.

Издишах бавно и се преборих с кашлицата. Усещах вкуса на прах и курешки — сух, песъчлив, кисел като оцет. Смръщих се и опитах да събера слюнка, за да си прочистя устата поне малко, но не можах. Жадувах за пълна голяма чаша и за кашляне на воля, но и двете бяха немислими, докато Мардата и неговото приятелче си бъбреха на долния етаж.

— Нали уж не биваше да се стига до война — каза Мардата.

Май не беше особено изненадан от думите на посетителя си.

— Е, да, но има някои нови… обстоятелства, с които трябва да се съобразяваме. Вече не опира само до насъскването на местните един срещу друг.